Да приобщиш чрез силата на образите и на словото

Една от най-благородните, но сложни човешки дейности е свързана с отглеждането и възпитанието на децата. И същевременно точно в педагогиката ние, възрастните, често търпим поражения. Не успяваме в достатъчна степен да осъществим контакт и пълноценно общуване с децата, да отговорим на нуждите на тяхното настояще и на развитието им. И тогава на помощ идват критиките ни към младото поколение (каквито са датирани още преди началото на новата ера: „Младите са опърничави, без послушание и уважение към по-старите. Отхвърлят истината, не почитат обичаите. Никой не ги разбира, а и те не искат да бъдат разбрани.“ (надпис в гробница на фараон, преди повече от 5000 години).

Но недоволството от младите е израз преди всичко на собственото ни безсилие да открием верния път към техните сърца. Защото всяко истинско знание минава най-напред през сърцето. Ето защо едни от най-светлите умове на всички епохи са насочвали вниманието си към педагогиката, опитвайки се да открият и експериментират най-подходящите методи за образованието  и възпитанието на децата.            

Като опит да се създадат такива взаимоотношения в училище, при които всички ученици, независимо от различията си, да бъдат приети и уважавани, е замислено и приобщаващото образование. Целта е всяко дете да се чувства ценено и да не се притеснява да изявява себе си; да се възпитат спокойни и хармонични личности. Ще се опитам да споделя своя скромен опит по този нелек път.

По едно стечение на обстоятелствата станах класна през тази учебна година на деца, с които беше наложително да се работи поне на две различни нива. В моя 5 „б” клас има лауреати на състезания по английски език и математика, на олимпиади по български език, на литературни конкурси. Петима са пълните ни отличници и още три деца са с преобладаващи отлични оценки. И същевременно след първия учебен срок имахме единадесет носители на двойки. Едно момиченце от класа ни –  с психика на четиригодишно дете, е със специални образователни способности. Всичко това, разбира се, в началото ме стресна.

Постепенно обаче започнах да откривам обстоятелства, благоприятни за сплотяването на класа и приобщаването на децата в риск (почти всички деца с образователни затруднения са от ромското малцинство и – с изключение на четирима – са пътуващи от съседните села до нашето средищно училище).

Учениците ми не се деляха според етническа принадлежност, играеха заедно, част от тях нямаха нищо против да седят на един чин – независимо от различните темпове, с които напредваха в познанието. От началната им учителка, Илка Параскевова, разбрах, че повечето от отличниците са приучени да помагат на изоставащите си съученици. С удовлетворение установих и това, че – с малки изключения, децата са ограмотени в началния етап, четат сравнително добре и с желание. Нещо повече, дори се надпреварват кой да чете. За да запазя това тяхно свежо желание за себеизява, се стремя да оценявам с одобрителни думи и най-малкия напредък, да ги окуражавам в желанието им да стават все по-добри.

Тъй като за мен обучението по литература в училище е преди всичко път към създаването на добри читатели и мислещи личности, изисквам от учениците си от всички класове всеки месец да записват поне по една прочетена книга. Разбира се, на дванайсетте деца с образователни затруднения от  моята паралелка им е трудно да отговорят на това изискване, защото основата на читателските интереси се поставя преди всичко в семейството. И все пак не ми се иска да се примиря, че на 12 години е безвъзвратно късно да се случи срещата с книгата. Ето защо в началото на всяка нова учебна година, а и по-късно (когато остане време) чета на класовете откъси от увлекателни, подходящи за съответната възраст книги. От друга страна, децата също носят в училище книжките, които четат, и понякога си ги разменят. Радвам се, когато някой от дванайсетте се зачете в приказка и започне да преписва част от нея в читателския си дневник (за писмено изразени разсъждения при тях все още е трудно да се говори).

Илюстрациите към прочетени книги или към изучавани произведения по литература са друг способ, който приобщава част от децата към света на изкуството. Те с радост рисуват в тетрадките си по литература или на блоков лист сцени от старогръцката митология, Библията или от фолклорните приказки, които учим. В класната ни стая сме направили малка изложба от прикрепени с магнити върху бялата дъска детски рисунки. Според изследователи на съвременната култура тя става все по-визуална; човечеството все повече се „вдетинява”. Вероятно поради тази причина забелязах отдавна, че с рисуването, слушането на музика и гледането на подходящи детски филми може да се направи много, за да се спечели любовта на децата към познанието и естетическото преживяване.

Рисувам и аз на дъската – макар и схематично, за да представя по-трудните понятия по български език. Строежът на простото изречение например представям като семейство, в което подлогът и сказуемото са таткото и майката, а второстепенните части – децата. Този подход се приема с интерес и от отличниците. Работата по групи е друг, изпитан метод на приобщаващото образование. Ще посоча само един пример от часовете по български език, в който всяка редица имаше водач, натоварен със задачата да разпита тихичко, на ухо, всяко дете за това какво точно е написано на дъската. Децата се вълнуваха за успеха на своята група и дори онези, които срещат най-големи затруднения, се опитваха да бъдат полезни. Неутралното ми поведение след доклада на всеки водач засилваше напрежението. И когато, в края на играта, се оказа, че са прави и онези, които са определили думите като части на речта, и другите – като служба в изречението, всички бяха горди с положените усилия.

Играта с топка (под формата на „мозъчна атака”), също стимулира и най-немотивирания ученик, на когото бъде подхвърлена топката, да назове например едно притежателно местоимение.

В междучасията и в часа на класа също се опитвам да работя за приобщаването и сплотяването на класа. Децата приеха с въодушевление работата по групи върху проекти за поведение при пожар, а също и един „спектакъл” преди Трети март, когато три момичета, под мое ръководство (две от ромски произход и една от пълните отличнички), се облякоха като „чужденки” и започнаха да „хулят българското”. После заедно с тях изгледахме красиви снимки и видеоклипове от България и след това почти всички деца много запалено (макар и да съзнаваха играта) „разобличиха” хулителите на родината.

Приобщаващото образование е една от най-човечните и благородни идеи на модерното ни време. Жалко е обаче, че тя се опорочава, а може би и проваля с непремерени и изтощителни административни изисквания към учителите. Класните ръководители са длъжни да затънат и да се изгубят в море от документация: картони за всеки изоставащ, планове, програми, отчети, декларации за информирано съгласие. В моя случай (досега): по пет документа за всичките 12 деца в риск от нашия 5 „б”, или всичко 60. Със свито сърце очаквам момента, в който ще ме задължат да правя това и за отличниците… А колко нови идеи за истинско приобщаване можех да родя и осъществя през това време! Колко енергия, подхранваща толерантността, интуицията, разбирането и любовта към всяко дете – така присъщи на истинските учители, може да бъде спестена, ако има повече доверие към педагозите. Обучение, споделяне на идеи - това са неща, абсолютно необходими – докато работиш, трябва да се развиваш, дори докато живееш. Но защо трябва да се оковават в бюрократични изисквания хората, които се грижат за развитието на децата ни? Нали творчеството е рожба на свободата, в името на която светли умове са ни подарили идеята за приобщаващото образование?