Есе на тема: "Аз и моето училище" - Борис Дечев, 16 год.

Гимназията в градчето Чембърлейн беше единственото училище в това малко градче. Жителите не бяха повече от няколко стотин и всеки познаваше всеки. Времето там беше спряло. Децата на гражданите ходеха в тази гимназия. Бихте помислили „Хм, едва ли има нещо необикновено? Звучи съвсем нормално.“ Но далеч не е така. В училището се учеше главно биология, екология и като цяло науки свързани с природата. Навсякъде из училището – в двора, по прозорците, по средата на коридорите, в стаите, имаше цветя. До едно различни. Всяко цвете отговаряше на всеки ученик в гимназията – някои бяха стари (на завършващите), други бяха млади и тъкмо напъпили (на новодошлите). „Не звучи достатъчно странно“ бихте си казали. Е, това да, но истински учудващото бе, че всички цветя бяха увяхнали. Бяха мъртви. В училището цареше омраза, нещастие и завист. Липсваше любовта, добрината и топлината.

Младата Роуз Лесли наскоро се премести със семейството си в Чембърлейн. Оставаше й една година да завърши и, тъй като нямаше къде другаде да учи, се озова в Чембърлейнското училище.

Днес бе първият й ден в училището. Стоеше на входната врада и се чудеше „Навярно някога всички тези цветя са били красиви. Сякаш това място е лишено от живот“. Вървеше из двора и влезе във фоайето на училището. Поздрави охраната, а той й се намръщи. Мина покрай група ученици и те я изгледаха сякаш е враг. Човек дошъл да ги ограби от нещо, което дори и те не знаеха какво е.  Звънецът за час би, но тъй като Роуз се захласна по мъртвите цветя, закъсня за часа. „Какво ли се е случило? Защо всички са толкова груби с мен?“ питаше се невинната Роуз. След няколко минути се сети, че има час, и побърза към новата си класна стая. Открехна вратата и влезе в стаята. Шумът вътре заглъхна и всички насочиха надменните си погледи към Роуз. Роуз се чувстваше сякаш разнищват душата й. Сякаш прекарват ножове през нея, и го правеха само с един поглед. Учителката затвори книгата в ръцете си, тръшкайки двете половини една в друга.

- Здравейте, госпожице Лесли. Не мислите ли, че е крайно нахално да закъснявате за час, взимайки под внимание факта, че това е първият ви ден в това учебно заведение?! Седнете си на мястото и се надявам да няма следващ път, иначе се гответе за последствия – злобно изсекна сбръчканата госпожа и повдгина с пръст огромните си кръгли очила през средата на рамката.

Роуз погледна зад рамото на учителката и видя името й, написано с тебешир.

- Съжалявам, госпожо Шърман. – веднага щом чу тези думи, г-жа Шърман се ококори.

- Тук не използваме тази дума, момиченце. Сега бързо си намери място, преди да съм ти написала отсъствие и двойка.

Роуз се огледа за свободно място и успя да зърне само едно. Седна до едно пълно момиче с тъмна, направо гарваново-черна, коса.  „Здравей, аз съм Роуз. Какво се случва с всички в това училище?“ прошепна Роуз. „Шт. Не разговаряй с мен“ отвърна момичето до нея. Роуз още повече се озадачи. Погледна тетрадката на съученичката си и видя името й – Флорънс. Над тетрадката на Флорънс имаше саксия с цвете, което също бе увяхнало. Роуз се огледа и забеляза, че на всеки чин имаше по 2 цветя, до едно лишени от живот. Имаше цвете и пред Роуз. Красива алено-червена роза. Странното бе, че само то, от всички цветя, не беше мъртво.

Звънецът за края на учебните занятие би и Роуз се приготви да тръгва от този студен, лишен от добрина, затвор. През всеки час тя бе свидетел на непрестанни обиди, безсмислени спорове, даже и на насилие, което веднъж, дваж достигна до разменяне на удари. Беше пълен ужас. Един въпрос мъчеше мислите на Роуз – защо? Кой е източникът на тази ненавист? Чувстваше сякаш омразата бе завзела училището.

На излизане от стаята видя гледка, която очевидно не бе типична за хората в училището. Училищният санитар минаваше с парцала – почистваше след края на часовете, когато без да иска бутна един от новия клас на Роуз. Странното обаче бе, че той се извини. Да! Всъщност още малко и щеше да падне на колене. Молеше се да му простят, но вместо това те отвърнаха по възможно най-очаквания от Роуз начин. „Внимавай къде вървиш, нищожество. Сега хващай парцала и продължавай да чистиш.“ Групичката се засмя и избута чистачът на мокрия, вече почистен под. Роуз видя всичко това и се притече на помощ на бедния човек. Подаде му ръка и той се изправи. „Какво за бога не е наред с това училище?! Вие сте първият човек, който не се държи сякаш е станал от грешната страна на леглото.“ Чистачът се усмихна. „Благодаря ти, че ми помогна, трябва да си нова. Ако искаш ме придружи до стаичката ми и ще ти обясня. Аз съм Донован, но ми казвай Дон“ каза с хрипавия си, подсказващ старост, глас. Роуз го хвана под ръка и не след дълго стигнаха до малката стаичка. Малкото пространство бе осветено от една висяща от тавана крушка. На нея беше кацнала муха и светлината, искряща от нея, бе тъмно-жълта, почти кафява. Напомняше на Роуз за мъртвите цветя. Нямаше много неща в помещението – едно старо, закърпено кресло, малка масичка до него и един малък телевизор, от онези старите, с антена. Това, което се отличаваше в стаята не бе пръщенето на телевизора (явно нямаше сигнал), а беше цветето в стъкленица. Беше живо, но не за дълго, тъй като много от красивите му листа с цвят, напомнящ на кръв, бяха окапали. Останало бе само едно листенце. Последният дъх живот.

- Заповядай. Чай? Не разбрах как е името ти. – рече Дон.

- Да, билков, ако не е проблем. Казвам се Роуз. Тук ли прекарваш времето си?

- Ами, общо взето, да. Работя в това училище повече от 60 години. В момента съм на 76. Преди учих тук. Всъщност тогава се случи и... онова. Причината всичко да е така, както е сега. – каза Дон, сипвайки врелият чай в чашата на Роуз. – Ела с мен.

Роуз държеше чашата с две ръце и топлеше носа и ръцете си. Аромата на билки беше повече от завладяващ. Пренасяше я в гората, където всички цветя бяха живи, а не увяхнали. Където се чувстваше изпълнена с живот и щастлива, а не погълната от омразата и нещастието на съучениците си.

- Това е малката градинка на училището. В началото, когато бях ученик, тук идвахме през междучасията. Още помня колко щастливи бяха всички. Представи си картина с хора. Оживено си говорят. Върху всяко едно лице искрена усмивка. Същинско щастие. А сега... – носталгия по миналото обзема мислите на Дон и той свежда поглед към черните си галоши. Роуз му оставя минута да почете паметта на миналото и не след дълго той отново вдига глава.

- Та, предполагам искаш да знаеш какво се случи, ако всички са били така щастливи преди, то какво е станало сега? Ами... всичко започна когато в училището дойдоха двама нови ученика. Единият бързо стана най-популярния ученик в училището, а другия – най-омразния. Единия даряваше всички с добрина, помагаше на нуждаещите се и винаги беше с най-широката усмивка и най-голямото сърце от всички – нямаше начин човек да не го обикне. Докато другия беше точно обратното. Изпитваше завист към всички, но особено към този с голямото сърце. Завиждаше му за това, че имаше всичко, за това, че не беше самотен, че беше популярен, че имаше кой да го обича. С течение на времето тази завист бавно се превърна в омраза и не след дълго се случи... В центъра на тази градинка имаше няколко, посадени една до друга, рози. Там, след училище, беше останал добросърдечния. Обикновено оставаше да полива цветята, както бе и в случая. Но този път имал неочакван посетител – завистникът. В треперещите си  ръце държал револвер. Сълзи се стичали по лицето му. И последните му думи били „Исках да бъда теб...“ преди да натисне спусъка. Трупът паднал в градинката с розите и кръвта попила в пръстта. Но това не бил единствения труп. След това, завистник отишъл до безжизненото тяло, насочил пистолета към слепоочието си... и се чул втори изтрел. И тази топла кръв напоила почвата. Градинката с розите увяхнала и не след дълго и всяко едно цвете в училището. А със смъртта на цветята, дошла и гибелта на щастието. Камбаната ударила сетния час на добрината и от тогава до сега, вместо любов и разбирателство, в сърцата на всички цари омразата... – завърши своя разказ Дон и погледна Роуз със сълзи в очите. – Всеки ден се грижех за цветята – поливах ги, изкоренявах бурените, крадящи живота на цветята. Но нищо не помагаше, те продължаваха да вяхнат. – Дон взе една лейка оставена близо до входа към градината и поля цветята. Роуз се изуми – водата на попиваше в почвата, просто оставаше на повърхността на сухата пръст.

- Ъ, мисля, че трябва да тръгвам. – Роуз остави на бързо чашата и без да изчака Дон да я изпрати, хукна към дома си.

На следващия ден, отново в час, Роуз се чудеше какво можеше да направи, за да спаси училището от това проклятие. Какво ли щеше да е струва? Беше готова да жертва сърцето си, душата си. Искаше да помогне. Искаше да превърне сълзите не стареца Дон от сълзи на мъка и тъга, в сълзи от щастие. Искаше да даде живот на онази картина на градината, която Дон й беше описал.

Времето минаваше, а часа на злобната госпожа Шърман нямаше как да стане по-скучен, и по тази причина Роуз отново се опита да опознае Флорънс.

- Обичаш ли цветя? Кои са ти любими? – невинно попита Роуз.

- Не ти влиза в работата, Лесли, сега се обърни и слушай, преди да съм те поставила на мястото ти. – изсъска Флорънс.

Роуз се обърна и съгледа изсъхналото мъртво цвете на Флорънс. Протегна се да го докосне, но не видя бодлите му и прободе нежната кожа на показалеца си. Кръвта бликна и капна в саксията. Попи в пръстта и изведнъж безжизненото цвете се съживи и отново разцъфна с цялата си красота и прелест. Роуз бе зашеметена. Още по изненадваща бе реакцията на Флорънс.

Флорънс изглеждаше сякаш е събудена от някакъв кошмар. Сълзи рукнаха по бузите й и прегърна Роуз:

- Благодаря ти.- изхлипа през сълзи.

Госпожа Шърман веднага съзря това и започна да нарежда:

- Що за нахалство?! Прегръщате се в часа ми?! Това е повече от недопустимо?!

Роуз, обзета от еуфория от откритието си, стана от мястото, погледна Шърман предизвикателно и бързо префуча през вратата. Трябваше да намери Дон и да му каже за току-що случилото се.

Стигна пред стаичката му и открехна вратата. Завари Дон да лежи върху разпокъсаното кресло. Дон едва дишаше, но изглеждаше спокоен. Нещо не бе наред. Роуз погледна стъкленицата с цветето. Последното листче бе на косъм да се изплъзне от цветното легло и да се спусне грациозно към повърхността на масичката. Последният дъх живот бе пред свършване. Роуз се разплака. Знаеше какво предстоеше. Прегърна Дон и, хлипайки, сподели откритието си.

- Дон! Съживих цветето, Дон! Мисля, че мога да го направя с всички! Моля те, не ме напускай! Остани при мен, ще направим всички отново щастливи, Дон! Моля те! Ще върнем усмивките по лицата им! Също както ти ми го описа! Не си заминавай, Дон, стой при мен! – плачеше Роуз.

Очите на старецът също се напълниха със сълзи и прошепна с последния си дъх:

- Върни щастието в очите на хората, върни любовта в сърцата им, Роуз... Вярвам... в теб... – падна последното листенце от цветето и бавно, прелитайки наляво-надясно, легна върху дървената масичка.

Роуз прегърна безжизненото тяло и тръгна към градината с цветя. Огледа назаобикалялите бурени, тръни и мъртви цветя и преди да се насочи към центъра – градинката с рози, взе окачените на стената ръждясали градинарски ножици. Застана пред храста и въздъха. Точно в този момент в умът й се водеше цяла война на мисли. Но тя знаеше какво трябва да направи. Наистина се надяваше да проработи. Седна на почвата и облегна гърба си върху изсъхналите стъбла на розите. Бодлите пробождаха кожата на гърба й, но това не я интересуваше. Стегна хвата си върху ножицата и за момент спря дъха си, загледана в ръждясалото острие на ножицата. Нямаше връщане назад. Вдигна ножицата и с цялата целеустременост, която можеше да си позволи, проряза една огромна вертикална лента по ръката си... а после и по другата. Кръвта веднага бликна и Роуз усети как ръцете й изтръпнаха. Изпусна ножицата на земята. И след това се случи немислимото. Корените на розите излязоха изпод почвата и с бодливата си повърхност обгърнаха ръцете на Роуз. Роуз почти беше изгубила съзнание, когато усети как мъртвите рози се върнаха към живота. Върнаха предишната си прелест и красота. След розите, и останалите цветя започнаха да се съживяват, но Роуз вече беше изгубила съзнание.

В класната стая, също цветята започваха да се връщат към живота. Изведнъж всички започнаха да се прегръщат и да показват това, което до сега им липсваше – любовта и топлината. Роуз все пак успя.

Флорънс наглеждаше цветето на Роуз, когато видя, че цветовете му започнаха да окапват. Листенцата му изпопадаха, докато не остана едно единствено... едвам се държеше върху цветното легло. Последният дъх живот...