"Геният на играта" – Сали Дженкинсън/ 1 част

  "Днешните засукани високотехнологични играчки оставят на децата много малко възможности за творчество и оригиналност. Те позволяват единствено безкрайното повторение на една и съща дейност. По улиците няма деца, тъй като автомобилите правят играта навън опасна; площадките, определени за игра, в огромната си част имат стерилен вид – те са безопасни и лишени от въображение. Децата ни растат като пленници между четири стени и чакат детството им да отмине, за да могат да се сдобият с някакво чувство за свобода. Изолирани с цел безопасност, те гледат телевизия, играят на компютри и се учат да мислят, чувстват и реагират на света такъв, какъвто го преживяват – а той е такъв, какъвто сме го предназначили за тях. Понякога изглежда, че единственото възможно детство е пасивно, че е полуфабрикат.

Написах тази книга в чест на детството и детската игра, но не от някаква романтична носталгия по изгу­бената златна ера на детето (въпреки че на места говоря за детството в миналото), нито от някаква идеализирана представа за детството. Написах я, защото вярвам, че децата днес живеят във времена на безпрецедентна промяна; нейният размах е реална заплаха за стабилността на детството и всичко, което произтича от него."

"1. .....

Сякаш всички бързат с детството – искат да ускорят развитието. Дали това се дължи на желанието да дадем най-доброто на децата, или на някакво убеждение или ценности, според които детството не си струва в сравнение с това да сме възрастни и затова трябва да направим всичко възможно да стигнем по-бързо до неговия край? ... Ала децата имат собствено темпо и докато ние като възрастни преследваме нашите (и нечии чужди) графици и планове, трябва да сме съзнателни за нуждата на малките деца и да не ги пришпорваме. Те искат да спрат, за да се заслушат в прелитащия самолет, да клекнат, за да разгледат калинката на някое листо, да седнат на скалите, за да погледат как вълните се разбиват в кея – децата имат собствен дневен ред; те изучават своя свят и мястото си в него. Затова полагат сериозни усилия да не позволяват на възрастните да ги пришпорват и трябва да се вслушаме в тяхното послание."

.....

Децата изследват чувствата си чрез игра

Играта е идеалната сцена, на която театърът на чувствата може да намери изява. Изиграването на драмите, които вълнуват детското сърце, може да му даде изключителна възможност да разбере както своите, така и чуждите чувства. Силата на детските чувства не трябва да бъде подценявана – нещо, което потвърждават и много потресаващи автобиографии. Януш Корчак, автор и приятел на децата, който умира заедно с децата, за които се грижи в концентрационния лагер „Треблинка“ през 1942 г., пише следното:

Вие казвате: „Изморително е да се занимаваш с деца.“

Тук сте прави.

Казвате: „Това е така, защото трябва да слезем на нивото на техния интелект. Да се снишим, да се приведем, да клекнем, да пълзим.“

Тук дълбоко грешите.

Не това е уморителното; уморява ни фактът, че трябва да се съобразим с техните чувства, да им обърнем внимание. Трябва да се протегнем, да подадем ръка, да започнем да ходим на пръсти, за да не ги накърним.

Ако наложим други планове и цели върху децата си, ако структурираме живота им така, че играта да изчезне изцяло, най-малкото, което можем да очакваме, е отчаяние, объркване и тревожност. В тях ще се натрупат чувства, с които те не са се занимали и които не са стигнали до своята развръзка. Играта помага на децата да изследват и организират чувствата си в контекст, с който могат да се справят с тях. Децата имат голяма нужда да пресъздават в игра това, което ги тревожи. Играта е не само начин да изразходят кипящата си жизнена енергия, но и средство да се справят с емоционалните конфликти и несигурността на живота. Детската игра може да се превърне в метафора за техните чувства.

Играта на развод, раждане, сватба или смърт – решаващи моменти в живота на всеки човек – е изключително важна. Децата имат нужда да размишляват за нещата и го правят с помощта на играта. Как иначе биха могли да изразят своята скръб или радост? Детското мислене не е само в главата; то се осъществява и провокира чрез създадените от тях декори в играта. Проблемите биват изигравани, за да бъдат осмислени и разбрани. Някои сцени в играта могат да помогнат на детето да уталожи бурните си чувства; да преживее някакво нещастие; да подреди в съзнанието си това, което му изглежда объркано, и да пренареди света. Отхвърлянето на тези опити създава в него дълбока неприязън. За детето в нужда играта е „време за мислене и чувстване“. Когато дирижираме играта, за да постигнем някаква друга, външна за нея цел, извършваме емоционално посегателство върху детето. Както пише Маргарет Лоунфелд:

Необходимостта на човешкия ум да пресъздава театрално елементите от своето обкръжение, за да може да ги асимилира емоционално, е типична характеристика на нашия живот – тя преминава като червена нишка през всички негови аспекти.

Съществува съвременна адаптация на играта в кръг, опи­сана в предишната глава, която отразява днешното ни усещане за несигурност. Песничката за Джени от популярната детска игра на сватба днес има още един стих. Джени е тъжна и плаче първо за своя любим; след това поред оплаква своите шаферки, шафери, свещеник и църква. Накрая желанието на сърцето ѝ се осъществява, тя престава да плаче и се омъжва. В последния стих на оригиналната песен Джени танцува със съпруга си на сватбеното тържество. В новата версия има почти недоловима пауза, след което Джени отново започва да плаче. Рефренът гласи: „Горката Джени се развежда...“ Като послепис към тази тъжна приказка Джени се омъжва още няколко пъти, тъй че възможният щастлив край би бил да се научи да се радва на живота си сама.

Сингър и Сингър разказват случая на една жена, която като малка пресъздавала хроничната болест на баща си в своята игра. Въображаемите ѝ герои носели имена от рецептите на баща ѝ – те включвали Фена и Барбара Тол, както и Ултра, Вайълет и Рей. Тя често правела с тях викторини.

Много родители се притесняват за въображаемите приятели на децата си, но намаляват агресията при момчетата, носят на детето усещане за щастие, изпълват го с по-позитивни нагласи, намаляват страха и тревожността в други игрови ситуации и им носят повече упоритост в играта. Момичетата, които играят на въображаеми приятели, са по-малко податливи на гняв, страх и особено тъга в играта си.

Един човек, когото срещнах, ми писа, че преди около 40 години бил създал свой малък, паралелен свят. Той се казваше г-н Ричардсън. Когато му ставало тежко, той извиквал своята банда на помощ. Те излизали от стената – Семнър, Демнър, а понякога и Мемнър и Темнър, водени от главния герой – самият г-н Ричардсън. Когато бил сам в стаята си, той извиквал, или по скоро се превръщал в тези герои. По неговите думи: „Те винаги извършваха някакви героични дела срещу несправедливостта, защитавайки честта на дама, изпаднала в беда.“ На леглото падала голяма борба между Ричардсън, неговите герои и лошите. Колкото по-голяма била заплахата за Ричардсън, толкова повече последователи извиквал той. Понякога в битката бивал въвличан и плюшеният Мечо.

Накрая г-н Ричардсън сподели, че досега не е казвал за тези герои на никой друг, освен на майка си и баща си. В качеството си едновременно на мъж и дете, той официално ми даде съгласието си: „Ще се радвам, ако използвате това в някакво изследване или книга.“ (И кимна одобрително с глава.)

Когато прекаляваме с дирижираната игра, гонеща предварително начертани резултати и образователни цели, ние отчайваме децата и ги правим нещастни, тъй като проблемите, които те искат да изследват чрез играта, остават неразрешени. За нещастие голяма част от играта в училище е точно такава – в нея се дава приоритет единствено на интелекта и някои конкретни умения и се пренебрегва чувствената страна. Това е изключително контрапродуктивно, тъй като, когато детето е объркано или нещастно, на него му е много по-трудно да учи.

Спонтанната игра, в която възрастните се намесват само когато е необходимо, позволява развитие на личността в нейната цялост. Когато уважаваме така наречената от Пиаже „компенсаторна игра“ (детето разиграва събития, които са били трудни за него), ние признаваме правото на детето да изпитва и изразява тежки или радостни чувства. Като майка прекалено много се стараех да ободрявам децата си, да повдигам настроението им – вероятно в моя собствена полза. Исках децата ми да са щастливи и не уважавах необходимостта им да изпитват тъга. Тъжните игри всъщност помагат на детето да е щастливо.

Играта е незаменима, когато детето е притеснено или разтревожено. В добрите болници знаят това и от години използват игровата терапия (вж. книгата на Ръсел Евън „Как да помогнем на децата да преодолеят страха“). Изследванията показват, че децата, които играят на болница – с доктори, операции, превръзки и т.н. – по-малко се съпротивяват на медицинските процедури и се възстановяват по-бързо.

.....