Характеристики на процеса на психично развитие и мястото на училището в него

Една от големите теми в изследването на развитието на децата, независимо от различните подходи към нея (психоаналитичен, когнитивен, базиран на теорията на научаването, информационно – теоретичен), е въпросът за неговата динамика. Под динамика на развитието се имат предвид непрекъснатостта/прекъснатостта му, преминаването през различни етапи  (фази, стадии), критичните му периоди, фиксациите и регрес.

Независимо от различните гледни точки може да се направи следното обобщение и да се каже, че всяка нова фаза от развитието на детето (тези фази са различни според различните автори) се гради върху натрупвания от предишния опит и изграждането на връзки между тези натрупвания. По-ранни функции са предпоставка за развитието на по-късни, които от своя страна съдържат елементи, които не са съществували в предишните. Критерий за напредъка на развитие и настъпването на определен стадий противно на това, което се смята, не е възрастта на детето, а появата на определена характеристика, т.е. развитието на детето се оценява индивидуално, а не спрямо норма валидна за по-голяма популация. 

Пример за това в теорията на Рене Шпиц[1]  е постепенното превръщане на дразнителите отвън, възприети посредством различните сетивни модалности, в преживявания, носещи смисъл, благодарение на комуникацията с майката (или друг значим възрастен). Друг такъв пример представлява способността за различаването на майчиното лице от всички останали – т.е.  налице е нова характеристика, която позволява сравняване на възприятията с вече установените паметови следи за майчиното лице.  На пръв поглед това може би изглежда лесен и елементарен процес, но всъщност отнема време и изисква специфични условия, за да се случи.

Някои изследователи смятат, че развитието не се извършва плавно, а на тласъци. Съществува съгласие около това кога се случват тези тласъци – около втория-третия месец, после около седмия-деветия, петнайстия - осемнайстия месец, около третата година, седмата година, 11-13 години, 15-16 години, 18-20. Разбира се това разграничаване е условно. Това са така наречените “критични периоди“ на развитието - на преминаване от един стадий в друг. Наричат се критични, защото се смята, че тези периоди се характеризират  с повишена чувствителност и лабилност на психиката. Преодоляването на кризисните периоди според Шпиц води до реорганизация на психичните структури на детето, в следствие на която се появяват нови аспекти и способности на личността.

Смята се, че започването на училището представлява период от развитието на детето, в който се случват огромни реорганизации в психичния му свят. Защитеното обкръжение на семейството се разширява и училището се явява нова и различна култура за детето, която като представител на света, поставя своите различни изисквания. Детското его е заставено да усвоява нови способности, необходими за целите на адаптацията. Според Ерик Ериксон[2], въпреки заявеното нежелание на децата да ходят на училище, да учат, да следват изискванията на учителите и родителите си, свързани с училище и въпреки желанието си да прекарват времето много повече в игри и приятни занимания, отколкото в учене, този период на усвояване на знания и умения се превръща в нов източник на удоволствие за детето. Това е така, защото „усвояването на света на възрастните с неговите задължения, дисциплина, постижения, носи радостта на себеутвърждаването“ (Атанасов, 2009[3]). Наред с това детето преживява удоволствие от това, да се чувства полезно, че може да сътворява различни неща, да доказва усърдието си, сръчността или издръжливостта си. За първи път се изживява чувството, свързано с това да е част от общност, която създава нещо заедно.

В последваща статия ще разгледаме възможността чувството за създаване да бъде подкопано от чувство за малоценност, което например дете с обучителни трудности може да преживява и възпрепятства съперничеството с връстниците и възрастните, характерно за този период.

Поведението на родителите спрямо децата им е нещо съвсем инстинктивнo. Въпреки естествената родителска тревожност и последните тенденции, свързани с предлагане на  различни обучения за преодоляването й, повечето родители по много естествен начин са свързани с развитието на децата си без да имат нужда от интелектуална информация, която да обяснява тази връзка. Тъкмо обратното, ние специалистите смятаме, че във връзката на майката с детето й, родителят е този, който е експерт в най-голяма степен и знае онова, което е най - добро за развитието на детето. В психологията говорим за „достатъчно добрата майка“, която по инстинктивен и много естествен начин успява да посреща нужди на детето си и в същото време не е свръхзадоволяваща го и създава адекватна връзка с реалността. Това, което ние като специалисти би следвало да се опитваме да правим, е не да поучаваме или назидаваме родителстването, а да се опитваме да го подкрепим във време, в което по една или друга причина тази естествена връзка дете и възрастен е нарушена.