„Децата не искат да учат!“… или как родителите и една любима героиня станаха част от нашия отбор

Често чувам едно и също нещо от учители и родители. „Децата не искат да учат.” Намалява социалната и образователната активност при съвременните деца и в същото време – рязко се увеличава броят на тези, които не искат да учат. Защо е така? И ред други въпроси… Пиша това, защото съм убедена, че има смисъл и радост в това да помагаш, да мотивираш, да променяш. Да създаваш нова реалност подкрепяща, окуражаваща, даваща любов, създаваща доверие, мъдро насочваща и създаваща емоционално зрели личности. И то в най- ранна училищна възраст.

От работата ми в начален етап и от многобройните ми срещи, виждам, че родителите често разчитат предимно на училището. На напътствията ми за допълнително четене вкъщи, отговарят:  „Какво да правя той/тя не иска да чете. Предпочита телефона“. Наясно сме, че умните устройства са станали безплатни бавачки на нашите деца, но трябва да се плати за тази помощ. И плащаме с цената на нервната система на малките, с тяхното внимание. Ние не знаем какво се случва в главите им. Какви убеждения се раждат. Всекидневието е скучно в сравнение с виртуалната реалност. Затова децата не искат да четат. Та четенето е най-безценното умение, което хората познават и владеят, то е основното, благодарение на което развиват своите знания и интелект. Четенето е не само източник на естетически и емоционални преживявания, то е и средство за ежедневно получаване на знания. Проучванията показват, че равнището на четивна грамотност е много точен и надежден показател за бъдещето икономическо и социално благосъстояние на отделния човек и на общността. Червената лампа отдавна светна. Крещяща е необходимостта от провеждането на ефективни образователни политики и практики, които допринасят за по-висока четивна грамотност. Както в училището, така и в семейството. Родители, нека превърнем това, което децата не обичат да правят, в забавна, емоционално стимулираща игра.

Като човешки същества по природа сме любопитни и това ни помага да търсим важното и интересното за нас. Любопитството е „ супер сила”, която трябва да бъде предвидливо използвана.

От съществено значение е не само личното отношение на учениците към четенето, но и примерът, който получават в дома си. Нека помислим заедно - какво е добре за тях, а не за това, което искат или не искат. Три са основните неща, които движат ежедневието: Нагласата ни, изборът, който правим, и действията, които предприемаме. Върху избора и действията имаме контрол и ако го овладеем, шансовете ще са на наша страна за постигането на целите ни. Всяко действие, което предприемаме, е крачка към човека, който искаме да бъдем, и това е пътят на нашето развитие. А когато усетиш сладостта на успеха, ще промениш и нагласата си.

Това, което написах, е всеизвестно. Но това подбрах и предложих на родителите за обсъждане на следващата тематична родителска среща. Ситуацията го изискваше. Целта ми беше да мотивирам родителите, да ги допусна по-близко до моята работа, да им разкажа какво се случва в класната стая и да им покажа начините, по които могат да помогнат на собствените си деца. Започнахме втори клас с гостуване на родителите в клас и подарък от тях - табло с правила. И с това как ще се гордеят с децата си ако се съобразяват с тях и ще се радват, че ще бъдат „супер клас”. Получаваха поздравителни адреси от родителите за първи ноември,  поздравления за първи март, 24 май, 1 юни. Дори и в дистанционната форма на обучение получавахме писма с препоръки и очаквания. Огромна Коледна картичка със стихотворения, посветени на празника и зимата. Четохме ги с интерес, децата снимаха, преписваха и учеха наизуст. Включваха се активно в коледния и мартенския базар. Вярвах и се случи: Когато родителите променят отношението си към училището и ученето, тогава и децата го променят. Защото хората, които не зачитат или уважават знанието и не го смятат за важно, няма как да предадат на децата си убеждението, че образованието е ценност. Но учителите, съучениците и другите по-отзивчиви родители биха повлияли на тези деца. Да използваме тази сила!

Снимка: Мария Керемедчиева

Родителите приеха предизвикателството да превърнем четенето на учениците в естествен и радостен процес на откривателство. Да използваме многообразието от стимули за мотивация на децата.

Следващият подарък за децата от класа беше книга. Получена по забавен и интересен начин. Пощальонът достави пратката на класа и разказа за пътя на пакета - адрес, марки. Децата откриха коледни подаръци от Пипи Дългото чорапче, сред тях - книжката „Пипи организира похищение на коледна елха” Пратката беше придружена с писма от Пипи за учениците и учителите. Беше предложила Пипи и забавни задачи. Всички прочетоха книжката през Коледната ваканция. А след това продължиха с четенето на романа „Пипи Дългото чорапче”.

Пипи беше с нас през цялата година. Кореспондирахме си, децата й вярваха, чувстваха се нейни приятели. Съпреживяваха всичко с Пипи. В час по музика разучаваха песента „Пипи Дългото чорапче”. Пипи разказваше за приятелството в часа на класа. Беше в час по математика, български език и литература, изобразително изкуство. Как – ще видите в снимковия материал и писмата които получавахме. Предстоят ни моменти с екранизацията на „Пипи Дългото чорапче”- филм, който радва децата от цял свят. Ситуацията, в която принудително попаднахме, доказа смисъла на това да променяш и да виждаш, че нещата се случват. В цялата тази мисия „Възможна” – участваха родителите. От тях идваха невероятни предложения, генерираха идеи. Отборът ни стана още по-голям - учители-ученици-родители.

Добрият пример заразява. Родителите сами споделяха помежду си и търсеха възможности да помагат. Резултатът: родители - помощници за учителите и катализатори за мотивацията, вдъхновението и успеха на децата си.

Родителите разбраха, че каквото и да направиш в класната стая е недостатъчно, ако то не срещне подкрепа в семейството и обществото. В противен случай, всичко остава пожелателно. Пътеката е проправена. Остава да я разширяваме и превърнем в широк път към успеха. Заедно в един отбор!

Ето и нашата кореспонденция с Пипи, писмата й ги „получаваше“ една от родителките ни : )

Снимка: Мария Керемедчиева