Есе на тема “Аз и моето училище” - Кирил Димов, 11 год.

От много малък мечтая да стана художник. Още в детската градина госпожите харесваха рисунките ми, но за жалост никой не приемаше сериозно моята мечта. Миналата година започнах да чета книгите за магьосника Хари Потър, защото обичам и да чета, освен да рисувам. Когато стигнах до момента в който Хари получава писмо от училището за вълшебства и магия „Хогуортс”, за първи път замечтах да получа покана от едно такова вълшебно училище. После сe притесних много, защото аз навършвам 11 год. в края на годината, а докато съм на 10, не мога да бъда поканен в „Хогуортс”. Винаги съм бил най-малкия в класа, по тази причина. Когато си най-малък не те приемат на сериозно и това е проблем за мен.

Разбира се, „Хогуортс” не съществува, освен в книгите и мечтите.  В началото на лятото кандидатствах в НГПИД „акад. Дечко Узунов”, като се надявах да ме приемат там и да стана художник, както винаги съм мечтал. Това да можеш да рисуваш страхотно е също, като магия. Така се и оказа. Приеха ме! Изкарах шестица!

Новото ми училище е истински „Хогуортс”. Всъщност, дори е много по-добро от училището по магия и вълшебство. Тук децата са доста по-спокойни и толерантни, защото са творци. Шегуваме се по оригинален начин и играем на игри, в които има много въображение – примерно с имена на известни художници и писатели.

В НГПИД „акад. Дечко Узунов”,   можеш да си поговориш дори с директорката, както Хари си говори без притеснение с Дъмбълдор. Тя винаги идва лично да ни уведоми за някой нов конкурс или изява и е толкова усмихната, че нямаш сили да й откажеш да участваш. Учителите са много добри, но най-хубавото е, че са по-интересни от всички други учители, които съм виждал. Говорят ни, като на големи хора и вече разбирам, че за да станеш добър художник трябва да имаш много познания и да се развиваш във всички области. Една от госпожите наскоро ми каза, че художникът е човек, който вижда невидимото в света и го показва на другите хора. Това е като магия!

Самото училище е като замък, с големи стъпала и много скулптури и картини. Никога не ми омръзва да се разхождам по коридорите. Там мога да видя човек-птица, една невероятна скулптура или рисунки, правени от по-големите ученици, или бронзова глава на Левски, която е много реалистична… Мога да се докосна до световете на хората, които са направили или направили тези произведения. Понякога цялото училище е облепено с детски рисунки, защото правим един много голям конкурс посветен на Дечко Узунов. Тогава то става още по-вълшебно.

 Повечето от учениците са много интересни деца, дори с големите можеш да бъдеш приятел. Спират те, заговарят те, понякога се шегуват, но без да обиждат. Мен ме наричат „бохемче”, защото обичам да ходя с риза. Това е доста забавно, да имаш приятели от десети и дори дванадесети клас, а да си „заек”.

Моето училище е вълшебно и магическо. За жалост нямаме униформи и мантии, щеше да ни подхожда, но аз се чувствам като Хари Потър – истински герой от книга или филм. За щастие няма лоши магьосници, които да ме преследват.  Все пак това училище не е за всеки. Ако някой дойде, защото си мисли, че тук се учи по-малко или защото родителите му искат така, няма да е щастлив. За такова училище е нужно да имаш мечти и въображение. Трябва наистина да искаш да станеш художник. Тогава ще си, като в магия. На най-хубавото място на света!

Сашо мечтаеше да стане художник.  Всички му казваха, че рисува много добре, а понякога дори печелеше конкурси за рисунка и това много го радваше. Един ден майка му го заведе в художествената гимназия в техния град и от тогава Сашо започна да мечтае да учи в нея. Приятелите му не го подкрепяха.

   - Ти си отличник, а отличниците трябва да отидат в математическата гимназия, след четвърти клас! – казваха му някои.

   - Художниците са странни! – добавяха други.

   - Аз смятам правилно, но математиката не ми е интересна – възразяваше Сашо. – Обичам българския език и четенето, но най-много харесвам рисуването и часовете по човекът и обществото.

   Всички се подсмихваха и повдигаха рамене. Чудеха се защо Сашо е толкова странен. Никой от класа му не обичаше да разказва и никой не можеше да рисува, а книжки четеше само Гери, на която всички се подиграваха за това. Сашо никога не беше казвал на момчетата, че вечер чете комикси и детски романи. Щяха много да му се смеят.

   Момчетата от неговия клас харесваха само футбола. Това беше най-важната игра за тях. Сашо беше добър защитник, а понякога се справяше и като вратар, но предпочиташе баскетбола. Освен това той тренираше таекуондо. Вече беше състезател от клас „А” и съвсем наскоро защити зеления си колан. Тези неща обаче не бяха интересни за съучениците му. Повечето от тях не се интересуваха от нищо, освен от това което се учи в часовете. Искаха да изкарат повече шестици и даже не им пукаше много, много дали са научили нещо.

   Сашо искаше училището да е по-различно от това което е. Да прилича на художествената гимназия. Там учениците сядаха в кръг пред стативите си и можеха да разговарят, докато рисуват.

   Искаше му се също децата да се занимават с повече неща. Примерно да има зала за кино, където в междучасията да се гледа нещо интересно за животните, за миналото или за космоса. Класната на Сашо беше писателка, затова всички деца в неговия клас се бяха научили да пишат добре и интересно.

   - Защо не извикат художник да ни преподава по рисуване, музикант по музика и изобретател по домашен бит? – беше попитал веднъж Сашо. – А по физическо, може да поканят треньора ни по таекуондо. Така всички деца ще са добри в тези неща.

   - Добра идея е, но не е толкова лесно да се направи. – отговори му класната.

   Разбира се, децата много се смяха. Някои обявиха Сашо за луд, но тава е защото не знаеха, колко е хубаво да има с какво да се занимаваш през свободното си време. Затова той реши, че един ден, когато стане известен художник, ще се опита да бъде като Леонардо да Винчи. Ще прави още много неща, но най-важното от тях ще бъде едно прекрасно училище с много цветове, в което всяко дете ще учи в стаята с цвета който е избрал. Примерно, лилаво за художниците, зелено за писателете, синьо за математиците, а оранжево за музикантите. Разбира се, всеки, който поиска да смени цевта, ще има това право. Така всички деца ще могат да правят много неща и ще се интересуват от всичко.