Есе на тема: "Аз и моето училище" - Митра Кирилова, 7 клас

Аз и моето училище

/есе/

Нощите са най-удачното време за събиране на мислите. За преценки и планове. За стремежи и реалности. За вникване и пеперудени полети.

Нощите… В тази нощ аз имам за задача да опиша себе си като човек, да ви разкажа за моите виждания, за моя живот, за мечтите си, за плановете и очакванията. За това как моето училище ми помага да бъда това момиче. Госпожата ми я постави и аз искам да се справя.

Какво е човекът на този свят? Плът и дух. Моята външна облицовка е видима, ясна. Аз съм циганка и живея в ромското гето на града ни, откакто се помня. За някои – зле, за други – безразлично, за мен – просто така е. Човек не избира нито къде да се роди, нито кои да са родителите и роднините му. Той се появява точно там на този свят. И единственият му избор е да определи целите, приятелите и приоритетите си. И да носи духа си. Той може да е дух на жертва, на вечно онеправдан и хленчещ индивид, на непрокопсаник, обвиняващ за всичко съдбата… Но и на победител!

Аз трябва да съм победител! Силуетът ми от сянката на стената ми го казва: “Не се предавай! Успяваш!” Седмокласничка съм, от първи клас уча в Средно общообразователно училище “Иван Вазов”, град Вършец. Предстоят ми изпити за профилирана паралелка. В българския съм сигурна, в математиката – не чак толкова. Нормално. Нали се водим деца-билингви, по-бързо усвояваме езиците. Но трябва да прескоча и бариерата на трудното. Дано! Тази година за мен е година на бариерите. И на преодоляването им. От спечелването на третото място в конкурс за декламаторско майсторство сред всички българчета, с които уча (стихотворението на Петя Дубарова ми даде шанс) до титлата Мис Василица. Призът зарадва много близките ми. Тези шансове получих благодарение на възможностите, които ми даде моето училище – да се почувствам по-уверена, оценена, забелязана. Затова аз го смятам за неповторимо, заради равенството за всички. Защото все пак усмихнатото момиче с короната от снимките съм аз пред света. Истинската ми същност е силуетът от лампата на стената. Със своите резерви и съмнения, със страха от поредния препъни камък. Но и със своите вяра и надежда.

Ще успявам, госпожо, обещавам Ви! Ще опитвам във всяко нещо, за което ме съветвате. Ще се боря. Ще съм силна. Само така мога да постигна мечтата си да бъда лекар и да помагам на хората. Благодаря на Вас и на всички мои приятелки от нашия клуб за добротворчество! Знам, че ще ми поставите пропуснатите запетайки… Благодаря на учителите си, на близките си, на хората, които ми дават шанс написаното от мен да види бял свят. На всички!

Силуетът на сянката упорито ме гледа от стената. Разкъсва ме на хиляди парченца. Между тяло и дух. И пак съм цяла. И сглобена, и истинска. Защото в утрото, пристъпвайки в двора към голямата бяла сграда, силуетът ми на нейната стена е отражение на слънцето. Това е моят път и моята светлина. И няма да спра да се старая, да преодолявам трудностите, да мечтая.

Късно е. Трябва да лягам. Утре съм на училище. С поредните предизвикателства. Лека нощ, мои приятели! Лека нощ и на Вас, мила госпожо! Научила съм си урока, нали?