Разказ на тема: "Аз и моето училище" - Десислава Георгиева, 11 клас - "Спасената мечта"

Разказ

- Уважаеми пътници, моля, затегнете коланите! Излитаме!

           Христо чу гласа на стюардесата и инстинктивно помръдна ръцете си, за да изпълни нейните инструкции. Видя усмивката на майка си, която искаше да го успокои, че всичко ще бъде наред.

           Момчето мечтаеше да стане известен пианист. То учеше в музикалното училище. Когато беше на три годинки, родителите му подариха един малък синтезатор - по-скоро като играчка. Кой можеше да предположи, че натискайки клавишите, детето ще открие за себе си цял един свят - на музиката, че той ще стане неговата мечта.

           Един ден отиваха с родителите му при баба и дядо на село. Всички в колата бяха весели, въпреки че от известно време бащата на Христо беше без работа. Парите вкъщи не стигаха. Момчето усети това първо по джобните, които му даваха – вече по-малко. От радиото в колата се носеше песен, в която Христо се заслуша – музиката беше неговата голяма любов.

           Изведнъж се чу свистене на спирачки. Някаква страшна сила го блъсна, изхвърли го нагоре и той потъна в топла, непрогледна мъгла… Когато отвори очи, първото нещо, което Христо видя, беше лицето на майка си. Тя му говореше нещо, но той трудно долавяше думите. Ужасна болка сковаваше ръцете му. Опита се да раздвижи пръстите си, но изохка силно. И тогава осъзна какво се е случило при катастрофата – ръцете му! Заредиха се еднообразните дни в болницата, изследвания, операции, рентгенови снимки, консултации с професори… И болка, страшна болка! Баща му казваше: „Ти си мъж, ще издържиш!“ Но Христо виждаше в  крайчеца на окото му сълзата, която се опитваше да изтрие скришом.

          Най-голямата болка момчето изпитваше при мисълта, че повече няма да свири на пианото. Детската му мечта умираше... Христо знаеше, че музикантите трябва да имат сила, координация и ловкост и в двете ръце, независимо дали свирят на пиано, саксофон, китара или барабан. Сега само си представяше, че свири - всяка нота отекваше като плач, като вик на самотна птица в нощта. Детската му мечта умираше... Ръцете му в белите превръзки лежаха безжизнени върху белите чаршафи, в бялата болнична стая, в която влизаха и излизаха сестри и лекари в бели престилки… „Всичко бяло... като бялата лястовица на Йовков... дали ще я видя...“ – мислеше си Христо и една черна буца засядаше в гърлото му.

          Момчето мислеше само за едно – родителите му нямаха пари за скъпата операция в Израел. Фондът за лечение на деца в чужбина щеше да отпусне определена сума, но тя не стигаше. Детската му мечта умираше...

          Бяха изминали няколко месеца от оня злополучен ден, когато стана катастрофата. Няколко месеца ходене по мъките. Няколко месеца между отчаянието и надеждата.

          Изведнъж един глас го изтръгна от света на болката:

- Здравей, Христо, как си днес?

Видя до леглото си Иво – едно момче от неговото училище. Не го познаваше лично, само знаеше, че е от единадесети клас и е доброволец, когото всички уважаваха.

- Нося ти хубава вест. В училище организирахме базар, направихме сувенири, играчки, картички, сладкиши. Включиха се и родителите, и учителите. А да знаеш колко хора дойдоха на концерта... Събрахме доста пари за твоето лечение. Вече можеш да заминеш за Израел.       

            Христо не знаеше какво да каже. Мечтата му нямаше да умре! Той отново щеше да свири на пианото!  Не знаеше как да благодари на Иво, на съучениците си, на учителите – на всички от неговото училище, които му помогнаха. Той щеше отново да се върне при тях!

- Уважаеми пътници, моля, затегнете коланите! Излитаме!

           Момчето чу гласа на стюардесата. Видя усмивката на майка си, която искаше да го успокои, че всичко ще бъде наред. Усети как самолетът се отлепи от пистата и излетя. Към бялата лястовица на надеждата! Към неговата спасена мечта!