Подкрепата в училище: между ученето и възпитанието

Facebook icon
Twitter icon
Google icon
e-mail icon
13/02/2015 - 09:45

Подкрепата в училище се случва там, където се появява тревога и загриженост у възрастните. Професионализмът на хората, които работят в училище е под атаката на невъзможни отговори към променения живот на днешните деца. Образователната система посреща палитра от ситуации на деца в риск, деца от семейства в криза, домашно насилие, училищен тормоз, бедност, деца на бежанци, деца на емигранти, деца от различни култури и етнос, деца с увреждания, бягства от училище, деца с предизвикателно поведение, деца, които раждат деца, деца, които се грижат за болните си родители, деца глава на семейство, работещи деца, отпадащи от системата деца, деца в конфликт със закона. Училищата са предизвикани да се заемат с това, което разтройва учебната работа. Те стават арена на здравни, образователни, психични, правни, възпитателни, социални, междуличностни, семейни, клинични спорове, които не могат да се впишат в институционалния модел на общата норма. Съчувствието и човещината са причина класни ръководители, учители, педагогически съветници, психолози да оказват помощ на дете. Накъсаната комуникация между участниците, липсата на сътрудничество между училището и семействата, заделянето на време за училищна администрация отнемат същественото от процеса на учене и формиране. Заплаща се с цената на отчуждение от училището като среда.

Учителите сами се опитват да помагат там, където се срещат със страданието на децата. В училище, ако има късмет детето може да срещне възрастен, който се интересува от него. Класна ръководителка споделя: „От училищното ръководство ми казаха, че трябва да я накажа, защото има много отсъствия. Но аз не мога да направя това, защото виждам, че тя драстично отслабна, има проблем.. Родителите й са болни и тя е единствената, която ходи на работа. Няма какво да ядат. Каквото и да ми казват, не мога да спра стипендията, на която разчитат.”

През последните 12 години у нас помагащата работа в училище навлиза с промените за правата на деца с увреждания и интеграцията им в общообразователна среда. Те дават спасителна сламка за много деца, които чуват за себе си, че са лоши, проблемни, мързеливи, глупави, болни, агресивни, инатливи, непослушни, особени. За да продължат да учат такива деца трябва да получат медицинска диагноза, което ги изпраща в категории на "деца със СОП" и им осигурява място в училище. С времето все по-малко се говори за "деца със специални образователни потребности" и повече за "деца на ресурсно подпомагане". Изглежда, че с увеличаването на броя им, учениците със СОП стават тежест за училищата, а работата с тях е източник на огромно усилие от страна на учителите и специалистите.

Някои деца със специални образователни потребности могат да бъдат подкрепени в клас с помощта на специалисти (специален педагог, логопед, психолог) или в пространства за индивидуални срещи с детето. Много деца остават белязани от своето различие, което ги кара да считат себе си недостойни и да се срамуват, че не могат да бъдат успешни колкото биха искали. Често пъти те не могат да изразят с думи това, което най-трудно понасят, нито има къде и как техните тревоги да бъдат посрещнати.

Групирането на децата по прилики и общото между тях – „ресурсни деца”, „ресурсни групи”, заличава разбирането за уникалността и разликите им. До голяма степен различията произтичат от разпознаването на специфики, които влияят на ученето. Когато възрастните обръщат внимание на индивидуалния път на развитие на детето и са чувствителни към взаимодействията си с него, те включват детето във връзка със себе си. По този начин възрастният се предоставя като среда, което позволява на детето да се впише в общия ред.

Работата с децата може да бъде отворен процес на допълване, синхронизиране, прекъсване на планираното. Училището чрез човешкия си фактор може да създава възможности детето, което изпитва затруднения в ученето да бъде разбрано и придружавано. Децата със специфични нужди имат различни причини, които не им позволяват да се видят ценни и да се свързват с другите. Ако детето не намери мястото си в класа, то не може да се обучава.

Децата влизат в социалната връзка чрез своето тяло или чрез поведение, което поставят на място на думите, които нямат. В моята работа като училищен психолог разглеждам проявите и поведениeто на детето със специфични потребности като симптом на психично страдание. Те са неговите съобщения към възрастните от обкръжението му; реакциите му, породени от човешките връзки и изразеното за него през езика на другите. Това позволява пространството за психологическа работа да се разшири за  на срещи с учителите и специалистите, които имат задачата да обучават. Разговорите за детето, (за които е важно то да знае), помагат да се свържат общите интереси, обща практика и подход към разбиране на неговия начин да участва в ролята му на ученик.

Децата определени от различие в училище намират отговорите за себе си в света на възрастните, които срещат и на връстниците, с които се сравняват. Натискът за постигане на държавните образователни стандарти изправя детето със специални образователни потребности пред могъщи изисквания, на които то не може да отговори и да разбере. Методическите и педагогическите рамки крият риск детето да бъде сведено до едно увреждане или до медицинска, психологическа или друга констатация за това, което то може или което то е. Ето защо отхлабването им освобождава децата да проявяват естественото си любопитство, да се движат и изследват, да питат и откриват в клас. Обикновено това дава нови възможности на детето да търси и облича в смисъл опита от ежедневието си на ученик. Учителите и грижещите се професионалисти могат да му помагат като придвижват работата си отвъд диагнозата, която ще започне да придобива друг смисъл за тях.

Дете във втори клас, което има трудности в писането и не говори много, отказва да изпълнява задачите поставени от учителя. То става от мястото си и смущава останалите ученици като пипа техни вещи и тетрадки. Учителката променя начина, по който разделя вниманието си към детето и другите ученици. Първоначално тя опитва да държи ръката му, с която заедно пишат букви. След това решава да остави детето да прави своите "драсканици". Казва му, че може да избере дали да постави буква или друг знак пред кутията с неговите семена от бобчета. Детето започва да се чувства по-спокойно и стои в учебните часове като решава кога да се включва в някои общи занимания.

В индивидуалната образователна подкрепа постиженията на детето, които обикновено бихме нарекли "неговите силни страни", преминават през прояви, които не са така очевидни. Пространството за екипни срещи помага на учителите и специалистите да забелязват малките открития и стъпки на детето, да станат чувствителни към детайлите. Знанието за несъзнаваното в човешката психика навлиза през ролята на психолозите и прилагането му в училище може да даде възможности за излизане от безсилието на учители, родители, възпитатели, на тях самите като грижещи се за психичното здраве. Освен това прави участващите да имат готовност за друг поглед и промяна в начините на работа, особено когато нещата не вървят и изглеждат безнадеждни. Важно е всички участници в училище да работят свързано. Това става когато планират срещи, в които решават да обсъждат отношенията си с детето, искат да споделят наблюденията си и комуникират различни гледни точки.

Детето от посочения пример, което обича "драсканици", (към които учителката вече не гледа със снизхождние), започва да иска да играе с другите деца като избира за себе си ролята на учителка, а те са нейните ученици. Майката на детето съобщава, че вкъщи дъщеря й не спира да играе на същата игра като повтаря цели фрази и откъси, които очевидно е запомнила от училище. В един от дните, когато идва да я вземе от учителката, детето се обръща внезапно към майка си и казва:"Тя днес толкова ме ядосва и много ми вика!". Учителката е обидена, защото не е очаквала такова отношение от детето, на което помага с желание. На екипна среща с други учители и специалистите с различен профил тя разказва преживяната ситуация, която представлява раздяла между детето и нея. В обсъждането се споделя идеята, че то полага усилия да разбере и търси опори за своята идентичност в училище. Учителката е предоставила в себе си място, където детето да разположи част от себе си, която го тревожи и която е успяло да облече в смисъл. Това му помага да преминава от едно място на друго без да се разпада. Учителката разбира, че не трябва да приема лично думите на детето и се съхранява за продължаване на обучението му.

Подкрепата в училище отделя внимание за посрещане на тревогите на родителите. Често пъти родителите на деца със специални образователни потребности изпитват незсъзнавано чувство за вина, което ги кара да бъдат недоверчиви, гневни и критични към другите. Родителите имат нужда да бъдат изслушани и с тях да се разговаря за въпросите, които поставят. Сътрудничеството между училището и семействата на децата се опосредства от специалистите и често пъти специалистите са тези, които могат да преведат проблемите и странностите на детето на език, който да обясни неговото поведение. Подкрепата за „различното” дете от една страна с нищо не се различава от подкрепата за всяко от останалите децата. От друга страна може да бъде много различна. Основната разлика се определя от специалистите, които в процеса на помагащата работа могат да внасят тази перспектива за детето, която е информирана от приносите, с които средата и компетентностите на детето влияят върху данамиката на неговото представяне в училище. От тази позиция не можем да говорим за модел на подкрепа, който да бъде представен и еднакво приложен във всички училища и за всички деца. Всеки модел може да съдържа сбор от стандартни техники, които да се ползват за различни деца. Но съществуването на такива техники и структурирани похвати не може да улови креативния аспект, който е възможен с включване на несъзнавания клиничен дискурс за обяснение.

В същността си  подкрепата в училище представлява изкуство за създаване на подход към това конкретно дете. Тъканта на помагащата среда е през отношенията и личната връзка с детето. Решенията на възрастните са производни от нея. Екипните обсъждания помагат за разбиране и за поддържане на версията за уникалността на детето. Същото хармонизира функцията на всички нива в системата като поставя фокуса връху човешкия фактор и ролята на интердисциплинарния екип в образователната среда.

 

Снимка: FreeImages

 

Анет Маринова, психолог, клиничен социален работник

Ако ви е харесала тази статия, запишете се за нашия бюлетин