"Чудо" - Ар Джей Паласио

Откъс от книгата:

Обикновен

Знам, че не съм обикновено десетгодишно дете. О, не че не правя най-обикновени неща. Напротив. Ям сладолед. Карам колело. Ритам. Имам и XBox. Правя такива неща, каквито правят и останалите деца, и по това приличам на тях. Предполагам. И наистина мисля, че съм обикновено дете. Но също знам, че обикновените деца не карат други обикновени деца да бягат с писъци на ужас от детската площадка. Знам, че обикновеното дете не привлича всички погледи навсякъде където се появи.

Ако случайно някога намеря вълшебната лампа, бих си пожелал едно-единствено нещо. Бих си пожелал да имам нормално лице, такова лице, което никой никога да не забелязва. Бих си пожелал да мога да тръгна по улицата и хората да не правят онова нещо... знаеш, когато се опитват да гледат на другата страна, за да не гледат към теб. Аз мисля така: единствената причина да съм различно дете е, че абсолютно всички виждат в мен различното и не забелязват, че съм съвсем обикновен.

Но някак започвам да свиквам с външния си вид. Знам как да се преструвам, че не обръщам внимание на израженията на хората, когато ме видят. Всъщност всички се научихме да се преструваме. Аз, мама, тати, Вия. Не, за Вия си вземам думите назад. Никак не я бива в преструвките. Много се ядосва, когато хората се държат грубо с мен. Веднъж например на детската площадка едни по-големи деца започнали да издават някакви странни звуци. Не знам точно какви звуци, защото не ги чух, но Вия ги чула и започна им да крещи и да им се кара. Тя е такава – ядосва се и вика. Аз не съм така.

Вия не мисли, че съм обикновено дете. Не си го признава и винаги твърди обратното, но ако беше така, нямаше да иска постоянно да ме защитава. И мама и тати не мислят, че съм обикновен. Те казват, че съм изключително дете. Май единственият човек, който осъзнава колко съм обикновен, съм самият аз.

Между другото, казвам се Огъст. Няма да описвам как изглеждам. Убеден съм, че както и да си ме представяш, в действителност е много, много по-лошо.

Защо не съм ходил на училище

Следващата седмица трябва да тръгна на училище. Пети клас. Тъй като досега не съм ходил на истинско училище, мога да кажа, че съм ужасно притеснен, направо ме е страх. Хората си мислят, че не съм ходил на училище, защото изглеждам така, но това не е вярно. Всъщност е заради пластичните операции. Откакто съм се родил – цели двайсет и седем. По-сериозните операции са ги правили преди да стана на четири, така че не помня нищо от това време. Но след това ми правеха по две или три всяка година (някои малки и кратки, други – сериозни и дълги). Също така съм доста дребен за възрастта си, а и лекарите казват, че съм чудо на медицината, понеже не могат да си обяснят много от нещата, които са се случили с мен. Често боледувах. Ето защо родителите ми решиха да не ме пращат на училище. Но сега съм много по-силен и по-здрав. Последната ми операция беше преди осем месеца и вероятно няма да се наложи да ми правят друга поне две години.

Мама ме учеше у дома. Тя е правила илюстрации на детски книжки. И рисува много красиви феи и русалки! Обаче никак не може да рисува неща като за момчета. Веднъж се опита да ми нарисува Дарт Вейдър, но накрая приличаше на нещо като странен робот с форма на гъбка. Отдавна не съм я виждал да рисува. Мисля, че е прекалено заета да се грижи за мен, а и за Вия.

Не мога да кажа, че винаги съм мечтал да ходя на училище, и не бива да го казвам, защото не искам да лъжа. Ако бях като другите деца, щях да искам да ходя и да имам много приятели, да се размотавам след училище с тях и да правя неща, каквито децата правят след училище.

Не че нямам приятели. Имам си. Кристофър е най-добрият ми приятел, след него са Закари и Алекс. Познаваме се от бебета. Свикнали са с мен и ме приемат такъв, какъвто съм. Винаги са ме познавали с това лице. Когато бяхме малки, се наговаряхме кога ще играем, прекарвахме много време заедно, но после Кристофър се премести в Кънектикът, в Бриджпойнт. Намира се на повече от час с кола от нас. Аз живея в Норт Ривър Хайтс, а това е на пъпа на Манхатън. После Закари и Алекс тръгнаха на училище. Странно! Макар че Кристофър се премести на повече от час от нас, с него се виждаме по-често, отколкото със Закари и Алекс. Сега те си имат всичките онези нови приятели. Ако някога се срещнем случайно на улицата, те са много мили с мен. Винаги ме поздравяват.

Имам и други приятели, но не са ми най-добри приятели като Кристофър, Алекс и Закари. Например Зак и Алекс винаги ме канеха на рождените си дни... когато бяхме малки. Но Джоуел, Аймун и Гейб никога не са ме канили. Преди доста време Ема ме покани веднъж, но оттогава не съм я виждал. Разбира се, винаги ходя на рождения ден на Кристофър. Май много се впрягам за тези рождени дни.

Как съм се появил на този свят

Обичам, когато мама разказва за това, защото винаги се смея. Тази история не е смешна, както са смешни вицовете, но мама я разказва така, че с Вия направо се напишкваме от смях.

И така, когато съм бил в корема на мама, никой нямал ни най-малка представа, че ще изглеждам така. Мама родила Вия четири години преди мен и било толкова лесно – „като разходка в парка“, както казва мама, – че нямало нужда да се правят никакви специални тестове. Около два месеца преди да се родя лекарите разбрали, че нещо не е наред с лицето ми, но й казвали, че едва ли е нещо лошо. Казали на мама и татко, че имам вълча уста и някои други неща, които нарекли „малки аномалии“.

В нощта, когато съм се появил, в родилното имало две медицински сестри. Едната била много мила и сладка, а другата, според мама, не изглеждала толкова мила и сладка. Имала големи ръце и (сега става много смешно!) през цялото време пръцкала. Примерно, донася на мама купичка с лед и пръцне. Проверява й кръвното и... хоп, пак пръцне. Мама казва, че не можела да повярва на ушите си, а сестрата дори не се извинила. Нито веднъж! Оказало се също, че лекарят на мама почивал този ден и я оставили с един много млад и малко луд лекар, когото двамата с татко нарекли Дуги. Така се казвал героят в някакво старо телевизионно шоу, или нещо такова. Всъщност те не се обръщали към него така, а го казвали тихичко, зад гърба му. Мама казва също, че всички в отделението били намусени и сърдити, но татко я разсмивал през цялото време.

Когато съм излязъл от корема на мама, в стаята станало много тихо. Тя не успяла дори да ме види, защото милата и сладка сестра ме изнесла набързо към друго отделение. Татко се втурнал да я настигне, изпуснал камерата и тя се натрошила на милион малки парченца. Тогава мама така се разстроила и притеснила, че се опитала да стане, за да види какво става, но пръцкащата медицинска сестра я затиснала на леглото с големите си ръце. Почти се сбили. Мама била в истерия, а сестрата пръцкала и й крещяла, и й повтаряла да се успокои. Тогава и двете започнали да пищят и да викат лекаря. Обаче познай какво станало! Той бил припаднал! Точно до леглото на мама, на пода! Когато пръцкащата сестра видяла, че лекарят лежи долу, започнала да го рита, за да го събуди. Не спирала да крещи: „Какъв лекар си ти? Какъв лекар си? Ставай! Ставай!“ И точно тогава, съвсем неочаквано, пуснала най-дългата, най-звучната и най-миризливата пръдня в историята на пръдните. Мама казва, че именно това разбудило лекаря и го вдигнало на крак. Когато мама разказва всичко, което се случило през онази нощ, тя играе абсолютно всички роли едновременно, а в същото време прави и пръцкащите звуци и е толкова, толкова, толкова смешно!

Мама казва, че в крайна сметка пръцкащата сестра се оказала много мила жена. Тя останала при нея, не я оставила и за секунда. Не я оставила дори когато татко се върнал и лекарите казали, че съм много болен. Мама все още помни онези думи, които сестрата й прошепнала в ухото, когато лекарите казали също, че едва ли ще оживея до сутринта. Казала й така: „Всеки, роден по волята на Бог, може да превземе този свят“. На следващия ден, когато, разбира се, съм оживял след първата нощ, тази сестра държала ръката на мама, когато ме донесли, за да ме види за първи път.

Мама казва, че лекарите вече й били разказали всичко за мен и събирала смелост да ме види. Но когато погледнала за първи път моето дребничко, размазано като пюре криво личице, не видяла нищо друго освен красивите ми очи. Така казва мама.

Между другото мама е много красива. Татко също. И Вия е хубава. Казвам го в случай, че искаш да знаеш.

Къщата на Кристофър

Много ми беше мъчно, когато преди три години Кристофър се премести. И двамата бяхме на седем. С часове играехме с фигурките на героите от „Междузвездни войни“ и се дуелирахме със светлинни джедайски мечове. Сега това много ми липсва.

Миналата пролет отидохме с колата до къщата им в Бриджпорт. С Кристофър търсехме нещо за хапване в кухнята, когато чух мама да казва на Лиза, майката на Кристофър, че от есента ще ходя на училище. Никога, ама никога преди това не беше споменавала за училище.

– За какво става дума? – попитах.

Мама ме погледна изненадано. Май искаше да го запази в тайна от мен и не е искала да чуя.

– Трябва да му кажеш, Изабел – обади се татко. Той беше седнал в другия край на стаята с таткото на Кристофър.

– По-добре да говорим за това после – каза мама.

– Не! Искам да знам за какво си приказвате! – отвърнах.

– Не мислиш ли, че си готов да тръгнеш на училище, Оги? – попита мама.

– Не – отвърнах.

– И аз не мисля, че е готов – обади се татко.

– В такъв случай приключваме темата – казах аз, повдигнах рамене и седнах в скута й като бебе.

– Просто си мислех, че в училище можеш да научиш много повече неща отколкото у дома с мен – каза мама. – Хайде, Оги, признай, че съм много зле с дробите!

– Какво училище? За какво училище говориш? – Плачеше ми се.

– Бийчър Преп. До нас.

– О, това е много добро училище, Оги! – каза Лиза и ме потупа по коляното.

– А защо не в училището на Вия? – попитах.

– Много е голямо – отвърна мама. – Не мисля, че ще ти е добре там.

– Не искам – заинатих се. Трябва да си призная, че опитах да преиграя и да се преструвам на сърдито бебе, дори хленчех като бебе.

– Не трябва да правиш нищо против волята си – каза татко, стана, приближи се до мама и ме взе от скута й. После ме занесе до дивана, седна и ме сложи на коленете си. – Никога няма да те караме да правиш нещо, което не искаш.

– Но това ще е добре за него, Нейт – каза мама.

– Не и ако не иска! – отвърна татко и ме погледна. – Не и ако не е готов!

Видях как мама и Лиза се спогледаха. Лиза леко стисна ръката на мама и каза:

– Ще го измислите някак, ще се разберете. Винаги сте намирали правилното решение.

– Нека не говорим повече за това. Поне не сега – каза мама. Знаех, че с татко ще се карат заради това училище. Исках татко да спечели в спора. Но една много мъничка част от мен знаеше, че мама е права. Тя наистина беше много зле с дробите.

*                      *                       *