„Децата научават това, което са изпитали”

„Децата научават това, което са изпитали” (Дороти Л. Нолт)

С тази статия бих искала да ви поканя на една разходка към нашето детство, когато ние сме били деца и ученици, за да си спомним как сме се чувствали с класа си, в час, през междучасията, на двора, при общуването си с учителите.

Досега сякаш почти винаги сме говорили и мислили за приобщаването като за процес, като за действие, като за система от цели и действия  – говорим за приобщаващи практики, приобщаващи учители и приобщаващи директори. Говорим също и за култури и политики на приобщаване – за нагласи и взаимоотношения.

Но как се преживяват тези действия и отношения от децата?

Те преживяват ситуацията като позитивна или негативна, запазват от нея радостен или неприятен спомен. Нещо повече, децата веднага усещат кога нещо се случва непълно, неискрено, случайно. Затова не можем никога да си позволяваме да бъдем приемащи и грижовни, да се отнасяме с уважение и търпение към 2/3 от децата в класа или към всички, но без 2-3, които не могат да се оплачат на родителите си или родителите им живеят в чужбина...

Ако допуснем като учители да унижим дори само едно дете, ще нараним всички деца и те вече няма да ни имат доверие. Ако се отнасяме със системно пренебрежение към група деца, ще дадем лош урок на останалите ученици и те ще се превърнат в егоисти, които всеячески се опитват да привлекат вниманието ни.

Но ако се интересуваме и грижим за всички деца, те ще знаят, че всички са еднакво важни и ще се грижат на свой ред едно за друго. Ако решаваме проблемите, отнасяйки се с уважение и търпение към всички деца – те ще се научат да общуват спокойно, да бъдат честни, да си прощават.

Децата също така реагират на това, което виждат и на свой ред създават своята реалност. Децата се чувстват добре на места, където могат да бъдат себе си, където ще бъдат чути, където могат да влияят на средата, ситуациите и хората. Ако даваме възможност на децата да бъдат креативни, да поемат инициативата, да се обединяват и да действат заедно, те ще се научат да се ценят помежду и да открият собтвените си силни страни и силните страни на другите деца.

Така знам аз. Знам го от собтвения си опит като ученичка. С тази статия бих искала да ви поканя на една разходка към нашето детство, когато ние сме били деца и ученици, за да си спомним как сме се чувствали с класа си, в час, през междучасията, на двора, при общуването си с учителите.

Ще започна аз. С две преживявания.

Не си спомням в кой клас е било, когато в класа ни по някое време дойде ново момиче – скромно, затворено, седеше самичко някъде отзад, не общуваше с никого, не се учеше много добре.

Историята е за един час по физкултура. Часовете по физкултура винаги са били синоним на непонятност за мен. И тази непонятност – „накъде отива топката, къде са ми ръцете спрямо топката, защо ми идва да се пазя от топката, защо топката все пак ме удари по главата, защо изобщо трябва да играем волейбол и да се излагам”....  бяха източник на две неща – или непрекъснато в час по физкултура аз да се уча да правя нещо (тъй като не ми идваха естествено, трябваше да зауча всяко движение и да го отработвам) или, ако другите играеха отборно, да се правя на невидима по пейките.

В един от часовете обаче предложих на новото момиче да си подаваме топката отстрани. И о, чудо! Подавахме си по някакъв нормален начин – без напрежение, без страх. Беше хубаво. Момичето играеше меко, спокойно, за първи път да играя волейбол с друг човек ми хареса. Другото хубаво нещо беше, че госпожата по физкултура ни беше гледала и накрая на часа ни писа по една шестица. :)

Не си спомням после да сме станали най-добри приятелки. Но по някакъв начин този час ми е оставил много мил спомен – на приемане. Аз съм подала ръка. Но и аз съм била приета. Това е забелязано и от другите и сме получили похвала за доброто сработване.

Другата история започва в 8-ми клас - нов клас, ново училище, нова класна. Именно класната ни предложи в самото начало нашият клас да поеме шефство над група деца от един дом за деца лишени от родителска грижа от близкия град. Това означаваше поне два пъти годишно да събираме пари и да каним децата на гости – да им организираме малък празник. Когато гостите ни идваха, всеки от класа носеше нещо от вкъщи, направено от родителите ни – домашна питка, домашни сладки, лютеничка. Беше хубаво. Някои от децата, които идваха, бяха хористи и ни поздравяваха с песни. Играехме в салона. Танцувахме. После аз и една от съученичките ми си пишехме писма с две от другита момичета. Разменяхме си картички и мартенички.

Но скоро класната ни напусна училището, а новата ни класна някак не приемаше тази дейност съвсем присърце, не че не я одобряваше, просто не й се занимаваше. Не бяхме канили децата отдавна. Беше ми мъчно. Бях сърдита на нея и на съучениците си.

След много подпитвания и подсещания дали най-после няма да поканим децата да дойдат, пуснах списък на съучениците си – „Някой има ли нещо против да поканим децата?” И си мислех „Ако не ги е срам, нека напишат, че са против”. Това беше в период, в които не харесвах съучениците си, виждаха ми се повърхностни и заети да ходят по кафета, да мислят само за себе си. Не харесвах и класната си – нея май изобщо не я попитах дали е съгласна.

Всички написаха, че са „за”. Обадих се и поканих децата.

И тогава се случи нещо, което наистина не очаквах. Целият клас се раздвижи – съучениците ми дадоха наистина добри идеи как да организираме всичко – обяд, почерпка, посрещане. Ангажираха се. Самоорганизираха се. Когато децата дойдоха, бяха мили и гостоприемни.

Много се чудех дали двете ми истории да не са други – например, как в първи клас имахме кът с плюшени играчки най-отзад и как ходех да гушкам добричкия Пухчо, как от втори до четвърти клас класната канеше понякога целия клас у тях, за да гледаме на видео любими филмчета, как в шести клас класната ни постави сериозен проблем за обсъждане от целия клас, за да решим заедно какво да направим, как от 5-ти до 7-ми клас група момичета ходехме в училището 45 минути по-рано в най-тъмните и студени зимни сутрини, за да украсим коледно стаята и да изненадаме класа, как в четвърти клас изненадващо пак имахме занималня и госпожата оставяше същата тази наша групичка да учи заедно по начин, който сами си бяхме измислили.

Мисля си, че именно истории като горните няколко са направили възможни първите две. Благодарна съм на учителите и най-вече на класните си, че са били грижовни към нас, че са ни уважавали, че са ни имали доверие, че са ни оставяли да поемаме инициативата да бъдем добри приятели и съученици. Родителите ни също винаги са били подкрепящи - без тяхната обич и грижа не е възможно да занесеш топла питка в училище или да подариш картички и мартенички на целия клас.

Това са едни от моите най-хубави и приобщаващи спомени. А какви са вашите истории за приемане и приобщаване от годините ви в детската градина и училище?

Снимка: www.Pixabay.com