№7. Комуникиране на неуспехи

 „Всичко, от което децата се нуждаят, е малко помощ, малко надежда и някой, който вярва в тях.“

Меджик Джонсън

Разбира се, всеки човек преживява по различен начин моментите, в които не е отговорил на очакванията на другите, не е изпълнил изискванията на задачата или се е провалил според собствените си представи – в сходни ситуации някои от нас се мотивират и опитват  отново с нов хъс, други анализират грешките си и се опитват да подобрят изпълнението, трети се отказват заради неувереност, а четвърти променят целта и се концентрират върху нещо друго. Реакциите и комбинациите от реакции са безкрайно много и зависят от много фактори. Често един и същи човек показва забележително постоянство в една област, въпреки възходите и спадовете, а в друга се отказва лесно или приема резултата с безразличие. Затова е трудно да съдим за характерните особености на някого само от ограничените си впечатления и да го смятаме като цяло за упорит и мотивиран или небрежен, незаинтересован или мързелив. Винаги трябва да държим сметка за конкретната ситуация и конкретното състояние на човека в момента. Понякога имаме сили да се усъвършенстваме, друг път се предаваме бързо и всички тези реакции са нещо нормално.

За съжаление, в образователната ни система много често грешките се санкционират и се преживяват като провал, а не като възможност за научаване на ценен урок и подобряване на представянето следващия път. Учениците имат доста непосредствено преживяване на успехите и неуспехите си, още повече, че те често са свързани със силни реакции от страна на значими за тях възрастни и връстници. Често понятието „успех в училище“ се абсолютизира и се приема, че успехът е нещо мащабно и неизменно. Такова ниво трудно се поддържа, а опитите за това са придружени с много стрес.

Именно от последното страдат най-вече т. нар. отличници. Всяка оценка, различна от отличната, често се преживява като личен провал и дори води до срам и подигравки от съучениците. Възрастните понякога се изразяват неточно и казват „разочарован съм от теб“, което кара детето да се идентифицира със ситуацията, в която е допуснало грешка. Именно затова, в много случаи тези деца често предпочитат да играя на сигурно, трудно се впускат в предизвикателства, в които има риск да се провалят или дори да не се покажат като достатъчно умни. Всичко това лишава децата от ценни преживявания и от използването на тяхната креативност и експериментирането с различни подходи.

Професор Каръл Дуек има теория за така наречения „режим на ума за развитие“, който се различава от „режим на ума, работещ фиксирани възможности“. Това означава, че за децата е по-полезно да ги окуражаваме да мислят за себе си като непрекъснато развиващи се в различните значими за тях сфери, вместо да ги караме да се чувстват „умни като даденост“. Тоест важно е да приемат своите успехи и неуспехи като част от процеса на ученето и усъвършенстването, а не дължащи се на един установен факт – това, че са умни или че не са.

Същото важи и за децата, които често се представят по-лошо от очакваното – никой няма да има полза от това да се фиксираме върху неуспехите им и да се стигне до това да се чувстват неспособни и глупави. Напротив, покажете им как могат да използват грешките си, за да се учат от тях, и им помогнете да се чувстват като развиващи се личности и като ученици, които напредват със свое темпо. Това ще ги мотивира да полагат усилия и ще допринесе за още стъпки напред.

Pic credit: Стефан Стефанов