Отново за извънкласните и извънучилищни дейности… или как да излезем от „анонимност“

Ако някой от четящите тази статия очаква да се срещне със строго научни факти и изследвания, може спокойно да премине към следващия автор. Не това искам да споделя с вас. Иска ми се да усетите атмосферата на едно селско училище, което не е „анонимно“. За нас има място  на страниците на вестниците, в радиопредавания на БНР, че и телевизията се яви на няколко пъти и то…за хубаво!

ОУ „Н.Й.Вапцаров”, с. Селановци вече е приблизително на 63 години. В него през настоящата година се обучават 141 ученици. Целите и задачите, „модерните” Мисия и Визия  на училището, се  подчиняват на тези, които са определяни от политиките и основните закони на държавата. Следвайки тази логика, ако всяко училище в страната твърди, че постъпва по този начин, би трябвало да очакваме, че всички училища в България ще постигат  стандартизирани резултати. Но всички сме убедени, че няма две еднакви училища. Всяко е уникално, преди всичко с духа, който носи. И тази уникалност най-често се формира извън пряката урочна работа. За урока, учителят се е учил във висшето училище - да поставя цели, да използва подходящи методи, да проверява, оценява и отразява постижения. Това се случва „зад вратата” на класната стая. И много рядко там влиза „външният за училището” – камера, зрител и дори родител. За взаимните успехи на учители и ученици се съди от ученическата книжка или електронния дневник или по бъдещата успешна реализация на учениците.

Но ако искаме училището да достигне до „външният свят”, ние трябва на намерим подходящи средства, или както е прието да се наричат „канали”. И още повече трябва да сме наясно защо искаме да го направим.

А ние, в селановското училище знаем, че искаме да ни познават, защото:

• Учениците на училището, без значение на етнос, пол и религия, са част от общността, селото, общината, областта, държавата… света. Всеки е част от всичко.
• Постиженията на всяко дете, независимо от степента и обема, могат да опровергаят негативната нагласа и стереотипите към „моженето на днешната младеж”, могат да се противопоставят на „етикетите”, залепени през годините към една или друга група от населението.
• Отдалечеността ни от големите градски центрове ни оставя извън вниманието на медиите и  на хората, определящи политиките. Това формира в членовете на общността усещане за безнадеждна обреченост на района, в който живеем – най-бедният район на обединена Европа… Можем и успяваме, въпреки всичко!
• Длъжни сме да съхраним уникалността си и да я предадем на тези след нас. Колективната памет се формира целенасочено и чрез публично въздействие.

И още една идея ясно съпътства всяка инициатива на училището – убеждението, че всичко, което се случва в него, е своеобразен пример за всяко дете. При все по-редуцираните ангажименти на част от семействата, училището и средата му са най-защитеното място за детето, а работещите в него – педагози и персонал са естествен пример за подражание. От външния вид на учителя, от неговия изказ и форми на контакт, от вербалните и невербални послания, ученикът много често формира своето поведение. И ако нещата, които той съзнателно или подсъзнателно възприема, не са добре планирани и обмислени, ако изглеждат „недоработени”, ако организаторът – учител, читалищен работник или представител на друга институция са погледнали формално на ангажимента, у детето се утвърждава позицията, че „и така може”. Още по-лошото е, че това се превръща с времето в убеждение, че така трябва, а обяснението на ситуацията е с примирителното „Нали мина!“.

Снимка: Петя Русинова, обработа на снимката: ЕЛА

В  основните цели, които си поставя училището за работа със селановските деца, като най-важна е изведена задачата да се формира чувство на ОТГОВОРНОСТ У ВСЯКО ДЕТЕ при всяка ситуация. Най-убедителният начин  да се формира това отношение и то да се превърне в принципно поведение е примерът на „значимия възрастен“. Когато сме поставени в ситуация учителят да поема отговорностите и на често липсващото семейство, той е длъжен да търси и намира алтернативни форми за въздействие. Тук е налице и чисто психологическата бариера пред детето, която съществува при дейности, подлежащи на оценяване. Включването му в друг тип развиващи личността дейности, без за това да получава традиционната оценка, дава възможност на учителя да прояви творчество, да въздейства със средства, които повишават самооценката и увереността в собствените сили на детето.

Всички тези принципи и реалности ни водят в работа като учители, възпитатели, организатори и … (само)критици на постигнатото.

През всички години на своето съществуване училището е  възлагало на извънкласните и извънучилищните дейности /ИИД/ задачи да открива, развива и популяризира заложбите на своите възпитаници.  Дори във време, когато финансирането е било по-оскъдно, броят на ИИД не е бил по-малък от десет. Източниците на средства са проекти, чрез партньорски организации, каквито са Общински детски комплекс /ОДК/, читалище и спортни клубове, а нерядко - на безвъзмездна работа с групите. Днес училището финансира извънкласни дейности, освен по проекти, и от бюджета на училището.

Учениците и учителите винаги са основният елемент в подготовката на общоселски, общински и областни събития. От сценария до изявата /че и след нея!/  училището е полагало „своя подпис“ върху обществения живот в селото. Реализират се нови форми и събития, но най- често са тези утвърдени във времето дейности, които са разпознаваеми и учениците ги чакат с нетърпение. Те с готовност заявяват желанието си да се включат в 15-те празника, които традиционно се организират от училището, както и в Международния фолклорен фестивал „Кукурузени усмивки“, организиран от НЧ „Самообразование1894“ Селановци. Училището е организатор на Националния конкурс и среща на малките философи „Малкият принц“ Селановци, чието осмо издание предстои. В него особено място намират учениците  като съорганизатори, гидове, презентатори на успехите на училището пред гостите. А участниците в събитието са от цялата страна.

Снимка: ЕЛА

Включването в конкурси и състезания повишава качеството на подготовка и самочувствието при постигнат успех.

И всичко това оставя трайно усещане за принадлежност към една общност, за която всяко дете, преминало през нея, с гордост казва „моето училище“. Остават за цял живот натрупаните знания и умения, като:

• „Записването“ в ИИД не е достатъчно, трябва мнооого  труд  до постигане на желания успех;
• Всеки може да прави предложения, които да доведат до по-качествен продукт – мнението му ще бъде отчетено;
• На сцена не може да се качим без достатъчно вложен труд и подготовка;
• Микрофонът така трябва да е „настроен“, че да се чува всичко, иначе трудът в подготовката е отишъл напразно;
• Напускайки училището и постъпвайки в друга среда, всеки трябва да заяви „моженето си“, защото другите не знаят с какви умения е пристигнал. Скромността не винаги е най-голямата добродетел!
• И най-важното – участието не трябва да е принудително и трябва да  носи удоволствие!

Опитах се да ви преведа през идеята как да даваме простор на учениците  за изява в дейности, които поставят и нас, учителите в друга роля, различна от тази в  учебния час. Надявам се, че съм успяла да ви накарам да се замислите и върху факта, че различните форми и изяви на ИИД помагат на едно училище да заеме своето заслужено място в общественото пространство.

Настоящата статия ще бъде още по-полезна на заинтересованите читатели, ако потърсят нейното продължение със заглавие „Алгоритъм за подготовка на едно училищно събитие – из опита на ОУ „Н.Й.Вапцаров” с. Селановци“.