"Урок за хората от господин Дънки Памуклийски" от Самуил Райков, 11 г.

Facebook icon
Twitter icon
Google icon
e-mail icon
03/08/2020 - 14:45
Това е една от историите, споделени като част от конкурса "Моят отпечатък. Моят глас. Моят избор". Благодарим на всички деца, които се включиха и ни разказаха своите вдъхновяващи истории. Потърсете и останалите есета* от конкурса с тагове "моят отпечатък" и "отговорни деца".

Здравейте! Аз съм господин Дънки Памуклийски. Сега ще ви разкажа моята дълга история.

Родих се в големите памучни полета под кървавите ръце на много хора. После с някои другари минахме през ужасни машини, които ни дърпаха и сплескваха, докато не станахме на дълги и тънки конци. Естествено това много болеше! Не си чувствах тялото след това изтезание! След това по едни дълги движещи се ленти стигнахме в шиещи роботи, които ни оформиха много странно. Изглеждах като крака на човек, но по-кухи и изкуствени. Сложиха ме в котел със синя боя, където бях оцветен в синьо. Накрая ме опаковаха в пластмаса и ми закачиха някакво листче, на което пишеше „Дънки,  35лв.“. Така разбрах, че хората ме наричат Дънки. Занесоха ме в голяма къща с много дънки и ме закачиха до няколко по-стари дънки, а след мен дойдоха и по-млади.

Така стоях на закачалка много дни, седмици, дори мисля, че измина един месец откакто бях направен.  Докато дойде едно момченце с майка си, което, като ме видя, се затича към мен, започна да ме дърпа на разни страни, да ме оглежда и накрая извика на майка си, че много ме иска. Майка му отговори, че са тук, за да търсят къси панталонки, а не дънки. Момченцето обаче се тръшна и каза, че няма да си тръгне оттук, докато не ме вземат. Майка му склони да ме вземе и оттогава, аз завинаги напуснах този магазин (както разбрах по-късно, че се нарича голямата къща). Радостта на момченцето към мен обаче не трая вечно. Веднъж, когато беше в парка с майка си и ме беше облякло, то падна и аз се скъсах малко. Май мен повече ме заболя, отколкото него, ама след разходката, то ме захвърли в шкафа си и аз останах там за много дълго време.

След няколко години, някой отвори шкафа и ме извади оттам с още няколко тениски и панталони, с които се бях запознал, и ме занесе някъде навън. Този „някой“ беше момченцето, но доста пораснало. То ме даваше на по-малко момченце, което много ми се зарадва. Но и неговата радост по мен не трая много време. След няколко дни търкаляне по земята и ходене в калта, аз изглеждах повече като дрипа, отколкото като дънки. И това момче ме завря в шкафа си и никога повече не ме погледна.

Не след дълго майка му ме извади от гардероба и ме изпра. После ме прибра сгънат в един голям плик и ме сложи в голям кош, на който пишеше „Дрехи за нуждаещи се деца“.
Там останах сигурно половин година, докато един ден аз не бях намерен от една бедна майка, която много ми се зарадва. Тя ме взе със себе си нанякъде и ме даде на едно малко момченце, също бедно, което толкова ме хареса, че като ме облече, внимаваше да не се скъсам или нацапам. Това беше най-грижовният човек, когото съм виждал, и няма никога да го забравя! Оттогава живея при това момче което още ме пази и почти изглеждам като нов.

Така аз разбрах, че когато ти искаш нещо просто за удоволствие, накрая го намразваш и захвърляш някъде, но когато ти се нуждаеш от нещо, като го получиш, ти му се радваш и го пазиш. В този дом ме ценяха толкова много, че когато детенцето порасна, майка му си уши чанта от мен и до ден днешен ме държи близо до сърцето си, когато излиза на разходка.

 

* Есетата отразяват изцяло вижданията на децата и не отразяват непременно мнението на Сдружение ЕЛА по съответните въпроси.

 

Проектът се съфинансира от Европейския съюз и проект Bridge 47

 

Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз.
Отговорността за съдържанието на тази публикация се носи изцяло
от Сдружение за споделено учене ЕЛА и по никакъв начин не трябва се счита,
че отразява непременно виждането на Европейския съюз.

 

Самуил Райков, 11 г., гр. София

Ако ви е харесала тази статия, запишете се за нашия бюлетин