Съвременни тенденции в пространствата за учене

Снимка: Светослав Анастасов

В продължение на статията – Съвременни тенденции в пространствата за учене, разговаряме с Мария Стайнова и Виолетка Славова, основатели на младото архитектурно студио Lusio Architects. Освен че специализират в проектирането на пространства от обществено значение: училища, университети, детски градини, креативни и коуъркинг пространства, площади, детски площадки, заслони, паркове, Мария и Лети добре познават проектонаредбата за физическата среда в детските градини и училищата, дали са препоръки по нея и с нетърпение очакват дълго отлаганата промяна в средата да се случи.

След успеха на първия им голям проект за промяна на училищна среда в  I ОУ „Никола Вапцаров“ в Берковица, им се доверяват II СУ "Акад. Емилиян Станев"  в София и новият клон на Основно прогресивно училище Слатина.

Мария Стайнова и Виолетка Славова, основатели на младото архитектурно студио Lusio Architects

Какво бихте разказали за себе си на някой, който не Ви познава?

Ние сме младо студио, основано преди две години. Познаваме се отдавна, учили сме заедно, после се разпръснахме по света и сега се събрахме в България. Спечелвайки конкурса „Училище на бъдещето“ на Америка за България открихме, че работим много добре заедно, че ни харесва да работим точно за училищна среда и че там има много какво да се прави и го направихме основен фокус на нашето студио.

Също така, живеейки и работейки в чужбина, видяхме много неща, които искахме да пренесем тук. Архитектура, центрирана около за хората, как да проучваш нуждите на хората – неща, с които искахме да се занимаваме, и покрай конкурса видяхме как може това да стане.

Вие добре познавате проектонаредбата за физическата среда в детските градини и училище и сте дали становище за нея. Какво мислите за предлаганите промени?

Хубаво е, че има раздвижване в тази област. Това което ни направи добро впечатление е, че вече се говори за релакс зони, зони за общуване, защото в училището, освен да се учи по предметите, се учим най-вече да общуваме пълноценно. В проектонаредбата се казва, че тези зони биха могли да са в отделни стаи, с което не сме съгласни. По-скоро те трябва да са достъпни, видими и да подканват не само учениците, а всички да прекарват време там, да учат там. Коридорът да не е само за преминаване, а място за социализация. Иска ни се да се счупим схемата класна стая-коридор. Заложеното изискване за директна връзка с двора е също нещо много ценно, както и възможността там да има изнесени часовете. За съжаление, в нашите училища дори приземните етажи нямат пряка връзка с двора.

Снимка: II СУ "Акад. Емилиян Станев" в София

А какви са слабите места, които видяхте?

От нашия опит виждаме като проблем най-вече конфликтите с изискванията на наредбата за пожаробезопасност. Това беше първата препоръка, която върнахме - в комисията да бъде включен пожарникар или поне да бъде съгласувана с тях. Често дори метални шкафчета не могат да бъдат сложени в коридорите. Затова в нашия екип имаме пожарникар, който е много креативен и възприема всеки казус като главоблъсканица за решаване.

Друго, което върнахме като мнение е, че никъде не се говори за нива на шум, шумопоглъщащи панели, акустични повърхности и т.н.

Темата за цветовете също така не е достатъчно засегната, а тя е много важна. При ремонтите, които виждаме осъществени, липсва разбиране и експертно знание за начина, по който цветовете, особено положени върху големи площи, се отразяват върху психиката на децата и учителите. Цели стени с „пастелни, ненаситени и меки цветове“ са подходящи за класни стаи; ярки цветове на големи площи са подходящи във фоайетата и коридорите с цел ориентация и активизиране. Използването на ярки цветове в самите класни стаи трябва да бъде ограничено до малки по площ елементи, които се използват като акценти. Също така трябва да се дадат и ориентировъчни палитри, за да се дефинират визуално понятията „пастелни“ и „ярки“.

Трябва да се увеличи пространството на дете, в момента класните стаи са малки.

Има ли решение на тези проблеми?

Разбира се. Един от вариантите е част от училището да се реши като еднопространствено помещение (по смисъла на пожарникарската наредба) с нужните евакуационни изходи. Това, разбира се, не значи да няма никакви преградни стени, но дава възможност спокойно да усвоим коридорите, да сложим места за сядане, кътове за игра и лични шкафчета.

Да има шкафчета, където децата да оставят обувките и връхните си дрехи още след входа, много променя как ще мислим и ще организираме средата. Така децата  възприемат училището като свой дом, като място, което е тяхно, сигурно, безопасно, място, което да пазят.

Друго, което за нас е важно, е възможността да се отдели отделен вход за малките ученици, така че те да се чувстват сигурни и след това да им се отдели тяхно пространства като вид дневна, където те да се събуят, да се почувстват у дома и след това да продължат към класните стаи.

Важно е класната стая да е гъвкава и добре подредена, но също така е важно да се осмисли цялостното преживяване на децата в училище. Когато говорим за добър дизайн, мислим за сградата отвън, отвътре, т.е. за всяко място, на което погледът спира.

Снимка:  I ОУ „Никола Вапцаров“ в Берковица

Имате ли притеснения относно прилагането на наредбата?

Опасността тази наредба да остане неразбрана е усилията да бъдат съсредоточени в това да се правят отвори в коридорите. Много е важно да се направи първо една картина в момента на процесите в конкретното училище, защото всяко училище е много различно. Опасно е да започнеш да правиш промени в пространството, без да познаваш децата, учителите, процесите, защо и откъде минават, защо обикновено минават през задния вход, а не през главния. Защото тези промени струват скъпо и са много трайни във времето - ако не се направят смислено, няма да се постигне ефект и така ще останат нещата за близките двайсет години най-вероятно.

Когато започвате една промяна на училищна среда, какво проучване първо правите? Как се случиха нещата в Берковица, например?

Всъщност, ние избрахме училището в Берковица сред 23-те селектирани училища от Фондация „Америка за България“, точно защото те вече бяха питали децата как си представят промяната. Училището бе провело работилница за идеи за новия център с децата, което означаваше, че най-малкото имаме сходно мислене и затова решихме да се занимаваме с техния проект. Тъй като беше през ваканцията, извикахме децата, за да говорим и с тях, което беше много ценно. От децата излязоха ключови дими, които ние интерпретирахме като пространствени решения.

Като хора, които са водили обучения и работилници по метода “дизайн мислене”, ние никога не питаме хората директно какво искат, защото тогава няма да получиш нужната ти информация, въпреки че децата са доста по-директни. Например, едно дете каза, че иска да има бункер. Ние го интерпретирахме като нуждата от пространство, където всеки понякога иска да се скрие и изолира и да бъде сам. Така това се превърна в една катерушка-хралупа, където децата много обичат да се катерят и да се свират.

Постепенно се появиха животните в проекта, още повече, че центърът е по природни науки. И така дойдоха гущерите, папагалът и аквариумът, разбира се. Дори от ръководството на училището решиха да инвестират два пъти повече средства и да направят соленоводен вместо сладководен аквариум, но така да могат цял един срок да развият учебния процес около акваристиката, процеси като обратна осмоза и т.н.

Снимка: I ОУ „Никола Вапцаров“ в Берковица

Т.е. важно е да питаме децата и те да участват също в процеса?

Да, да, много е важно да успеем да работим с децата без намесата на учителите, както и с учителите без намесата на директора. Директорите, разбира се, също са ключови лица, които са самите двигатели на процеса. Например, шестоъгълниците в дизайна в Берковица не са наша приумица, а елементи, които съществуват в училището под формата на пейчица, вградена в една от стените, от където се вадят меки мебели за сядане и децата много обичат да се напъхват в освободеното пространство и да се катерят по рамката. И това е нещото, с което се гордеем: изчакваме с идеите си, за да стъпим върху нещо, което идва от самия контекст. И когато хората са били в процеса, в позиция на сътворчество, както ние го наричаме, те допринасят за него и го пазят.

Много често обаче не се разбира, че „измислянето“ и „даването на идеи“ отнема време и е процес, през който трябва да се премине. Няма разбиране какво представлява звеното „проект“ и че не е достатъчно просто да видим училището и да нахвърляме някакви предложения. Това проучване, което ние държим да се случва, е екстра, която остава недооценена. Трябва да убеждаваме директорите, че без да говорим с учителите и учениците, ние можем да предложим сто неща и точно при тях, те да не работят. Често, очакването е да се видим за един ден и майсторите да влязат с баданарките и едни хубави цветове да станат.

Успявате ли да убедите училищата в това, да минете заедно през процеса на създаване на тяхното пространство за учене?

В Прогресивното училище, с което работихме, успяхме да минем през всички етапи на проучването, както си трябва. Наблюдение, работилница за деца, работилница за учители. Учителите също си имат своите проблеми и изисквания, които да споделят, въпреки че често ние се концентрираме върху децата. Например, учителите може да не си дават сметка какво в учителската стая не е както трябва и това да ги натоварва невидимо, но по време на работилниците тези неща излизат и могат да се решат след това. И те имат нужда от релакс и място за почивка след като са били с 30 деца.

Много сме щастливи, че с тях успяхме да направим пълно проучване. Набелязахме проблемите, след това направихме работилница, където им  дадохме възможност, те да ги решат. И после вкарахме техните решения в нашия проект. Така ние като архитекти се намесихме на много по-късен етап. В началото ние не бяхме архитекти, а фасилитатори. За самите директори тези проучвания са много важни, защото те не знаят какви са проблемите във всяка класна стая. Това е едно опознаване на твоето собствено училище.

А кои са трудните моменти?

Работата с хора като цяло. В едно училище всеки го възприема като свое и ако не отчетеш тяхното чувство за териториалност и собствена експертиза, става много трудно. Другото са институциите, всички тези одобрения – РЗИ, пожарна безопасност, МОН. Трудно е и когато става дума за смяна на предназначение, сграда, която не е проектирана за училище – да се превърне в такава.

Какви училища се обръщат към вас – държавни или частни?

Имаме и частни и държавни училища. При държавните съществува следният проблем – парите им идват на траншове и често се налага работа на етапи, допълнително набиране на средства и виртуозно умение на ръководството за планиране във времето. Ние също се учим от грешките си и търсим обратна връзка, експериментираме. Бихме искали да правим пълна промяна с осигурен бюджет, но това е трудно за общинските училища, които работят на траншове. Затова и прибягват до ремонти, в които майсторите взимат решения вместо архитекти или дизайнери. Сега сме решили да предлагаме и на другите училища, с които работим, тази стратегия – правим цялостен проект за пълна промяна и знаем какви са стъпките, планираме заедно фазите на изпълнение във времето и им съдействаме с изпълнители. По-трудно е да правиш ремонт на части, но е по-добре да направиш едно нещо както трябва, да видиш как работи, да го покажеш.

Много често истинските проблеми не са идентифицирани и тогава те не могат да намерят решение. Например учителите си мислят, че децата са много шумни и полагат много усилия да ги накарат да мълчат, а всъщност акустиката в стаята е ужасна и решението е другаде. Така че, преди да мислим за бюджета, трябва да открием реалните проблеми и след това според бюджета, да мислим за решение.

Снимка: II СУ "Акад. Емилиян Станев" в София

Какво бихте препоръчали на училищата, които нямат големи бюджети за промяна на средата?

Нашият опит показва, че дори да нямат голям бюджет, ако имат идея и проект, който да представят, те бързо намират спонсори и допълнителни средства от дарения. Това се случи и в Берковица. Те всъщност утроиха финансирането на Фондация “Америка за България”. Организираха събития, свързаха се с всички бивши ученици, които дариха климатиците, техника и т.н. Много строителни фирми стават спонсори с материали. В момента, в който в Берковица изкарахме количествената сметка, директорката тръгна да търси подкрепа. Акустичният таван и латексът бяха дарени, санитарията за тоалетните също. Трябва да се търсят фирмите, това е взаимноизгодно и образованието е близко на всеки.

Това е нашият съвет – да имат готов проект с атрактивни визуализации и много точна количествено-стойностна сметка. Визуализацията много помага, защото когато отидат и покажат какво искат да направят и ги видят ентусиазирани, спонсорите и дарителите питат с какво могат да помогнат и тогава трябва да имаш готов отговор. Ако имат добър проект, ще намерят финансиране.

И за финал...

Проучването и проектът отнемат време, но след това всичко става много по-бързо и то така, че всички да са удовлетворени. А резултатът има отзвук десетки години напред върху стотици деца и учители.

Благодаря!