Есе на тема: "Аз и моето училище" - Георги Христов, 18 год.

Аз и моето училище

(Една кратка история за едно малко дете)

   Училището... Онази институция, която предизвиква неприятно усещане у немалко хора. Онази сграда, напразно хулена и недооценена. Онзи спомен, който рано или късно събуждаме в главите си с умиление и малко тъга. Този храм на образованието е неизменна част от нашия живот, но всеки един от нас е имал приятното и топло усещане, че прагът, който прекрачва, е не просто към класната стая, а към един нов дом. Съучениците вече не са просто приятели, а едно ново семейство, което е до теб в беда и радост. Учителите са се превърнали в ангели-хранители, а часовете там не са мъчение, а радост и спасение. Като всеки един човек и аз съм изпитвал тази емоция и съм искрено благодарен, че имам това семейство до себе си. Ще ви разкажа за първия случай, в който се почувствах приет и подкрепян в училище.

   Бях в пети клас. Годината беше 2009.

   Дядо ми беше починал.

   До четиринайсетгодишен живеех при баба и дядо. Загубата беше като да съм изгубил баща. След седмица училище почваше и трябваше да се съвзема много бързо. Не успях, разбира се. Спомням си, че постоянно плачех. Това беше първият ми сблъсък с нещо подобно. Не знаех как трябва да действам. Знаех, че е нормално. Знаех, че така трябва, но липсата беше по-голяма от знанието. И ето, че първият учебен ден настъпи...

   Първата седмица бях герой. Не плачех и дори разменях по някоя дума със съучениците си. Но следващите седмици бяха ад за мен. Затворих се в себе си, изолираха се от света. Исках просто да бъда сам.

   Кулминацията настъпи, когато аз не издържах и се разплаках в час. Тогава всички, изненадани и неразбиращи, се струпаха около мен и започнаха да ме разпитват. Когато разбраха какво се случва, ме заставиха да се изправя. Никога няма да забравя всички онези прегръдки, които се изсипаха върху ми, но най-вече няма да забравя онези думи, които се включиха в съзнанието ми и са там и до ден днешен: „Георги, ние сме до теб, каквото и да се случи!"

   Понякога едно „до теб съм" е много по-ценно от стотици "обичам те". В този момент аз осъзнах, че училището е моят храм, където винаги мога да получа подкрепа. Нещата за щастие не се промениха и дори сега, в гимназията, аз изпитвам същите топли емоции, когато влизам сутрин в училище, защото какво по-хубаво от това да се прибереш вкъщи?