"55 златни правила. Как всяко дете да успее в училище и в живота" - Рон Кларк

"Повечето от тези петдесет и пет правила са приложими за всеки човек, бил той млад или стар, домакиня или лекар, политик или сервитьор. Тези уроци са за начинът, по който живеем, общуваме с другите, ценим живота и, следователно, са общовалидни.

За мен е щастие, че съм имал възможността да работя отблизо с деца и постепенно да съставям списъка с тези правила, докато той стане такъв, какъвто е днес. Той е продължение на моето възпитание, примесено с усвоените житейски уроци, както и с някои правила, чието прилагане ми се налагаше, за да поддържам дисциплината и реда сред учениците и да ги подтикна да разгърнат пълните си възможности. Но тези правила са нещо повече от това да накараме децата да се държат прилично. Те подготвят децата за онова, което ги очаква, след като излязат от класната стая, подготвят ги да разрешат всяка възникнала ситуация и им дават увереността да го направят. В известен смисъл това е план от петдесет и пет стъпки. В края на годината обичам да казвам, че учениците ми са “шлифовани”. Зная, че мога да ги заведа навсякъде, да ги поставя във всякаква ситуация и да ги изненадам с какъвто и да е урок, защото са достигнали такова ниво, че са възприемчиви към обучение и горят от нетърпение да вкусят от живота."

Рон Кларк е учител от 1995 г. Преподавал е в някои от най-проблемните училища на САЩ, последното от които - в Харлем, Ню Йорк. През 2001 г. печели наградата на Дисни “Учител на годината”.

Рок Кларк е автор и на книгата: "Край на скуката в час"

"ВЪВЕДЕНИЕ

Името й беше Мъдър. Обичаше сериала „Пътеводна светлина“, зеле и енфие и беше моя баба. Мъдър беше метър и петдесет, но когато сложеше ръце на кръста, ставаше най-високият човек в стаята. Определено беше дама, която не търпеше глупости и всички я уважаваха. Тежко и горко на онзи, който трябваше да научи това от горчив опит. Докато растях, тя живееше при нас и оказа голямо влияние върху мен, за да се превърна в онова, което съм днес. Тя е една от причините, поради които толкова държа на тези петдесет и пет очаквания, които проявявам както спрямо учениците си, така и спрямо всички хора. Тя, наред с родителите ми, ме възпита в истински южняшки дух, който включваше уважение, обноски и зачитане на другите. В допълнение към тези идеали ми беше показано как да се радвам на живота, да се възползвам от възможностите и пълноценно да изживявам всеки миг. Имах голям късмет, че израснах сред членовете на семейството си - те бяха отличен пример за това как да живея и да не приемам живота за даденост.

След като станах учител осъзнах, че на много от децата им липсват онези напътствия и възможности, които имах аз, докато растях. Опитах се да дам пример на учениците си и да им бъда модел за подражание, какъвто бяха за мен моите роднини. За да им покажа насоките или напътствията как трябва да живеят и ценят живота си, започнах да съставям този списък с уроци. За годините, през които работех с децата и гледах как списъкът нараства от пет правила до цял наръчник с житейски уроци, видях забележителната разлика в начина, по който моите ученици започваха да се държат, да се справят в училище и да уважават другите.

Много успешно съм използвал тези уроци при учениците си, но те не са само за деца. Повечето от тези петдесет и пет правила са приложими за всеки човек, бил той млад или стар, домакиня или лекар, политик или сервитьор. Тези уроци са за начинът, по който живеем, общуваме с другите, ценим живота и следователно са общовалидни.

За мен е щастие, че съм имал възможността да работя отблизо с деца и постепенно да съставям списъка с тези петдесет и пет правила, докато той стане такъв, какъвто е днес. Той е продължение на моето възпитание, примесено с усвоените житейски уроци, както и с някои правила, чието прилагане ми се налагаше, за да поддържам дисциплината и реда сред учениците и да ги подтикна да разгърнат пълните си възможности. Но тези правила са нещо повече от това да накараме децата да се държат прилично. Те подготвят децата за онова, което ги очаква, след като излязат от класната стая, подготвят ги да разрешат всяка възникнала ситуация и им дават увереността да го направят. В известен смисъл това е план от петдесет и пет стъпки. Те обаче не са следствие една от друга. Всичките са обяснявани, упражнявани и прилагани от първия ден в класната стая. В края на годината обичам да казвам, че учениците ми са „шлифовани“. Зная, че мога да ги заведа навсякъде, да ги поставя във всякаква ситуация и да ги изненадам с какъвто и да е урок, защото са достигнали такова ниво, че са възприемчиви към обучение и горят от нетърпение да вкусят от живота.

Времето, прекарано с децата в преподаване на тези уроци, беше прекрасно. Не мога да си представя, че бих могъл да се занимавам с нещо друго, освен да съм учител. Което е ирония на съдбата, защото, докато растях, последното нещо, което исках да стана, беше да бъда учител. Спомням си, че докато ходех на училище, мечтаех да откривам древноегипетски гробници, да летя по света като военен кореспондент или да съм шпионин, работещ под прикритие в чужди страни. И през ум не ми е минавала мисълта да се захвана с толкова скучна, лишена от предизвикателства и затъпяваща професия като учителската.

В последната година от гимназията с родителите ми обсъдихме възможностите за колеж. И двамата работеха много, но въпреки това щеше да им е доста трудно да съберат необходимите средства, за да ме пратят да уча в колеж. Спомням си как баща ми каза: „Рон, това не е твоя грижа. Това е наша отговорност. Ти си гледай оценките и успеха.“ Обичах ги заради жертвите, които охотно искаха да направят заради мен, но не исках да ги поставя в положение, при което да се мъчат да свържат двата края. Някъде по това време чух за програма, наречена „Стипендия за бъдещи учители“. Тя поемаше всички колежански разноски на одобрените кандидати, при условие че след дипломирането си те работят четири години като преподаватели в Северна Каролина. Нямах никакво желание да ставам учител, но знаех, че тази стипендия много ще облекчи семейството ми по отношение на разноските. Реших да се възползвам от финансирането, за да си платя образованието, а след дипломирането да не ставам учител. Щях да се заловя с друга професия, която да ми позволи да спечеля достатъчно пари, за да върна средствата, отпуснати чрез стипендията. Не се гордея с този план, но тогава ми се струваше разумен.

Докато учех в колежа, открих, че любовта на живота ми, единствената и истинската, е любовта към приключенията. Бях готов на всяко предизвикателство, което се изпречеше на пътя ми и съответно получих своят дял от „бесни“ изживявания. Веднъж заедно с приятеля ми Бри притичахме през игрището по време на футболен мач, излъчван по националната телевизия. Бяхме само по боксерки, боядисани в розово от главата до петите, а във вратовете ни дишаше цяла шайка разярени полицаи. Докато работех в „Дънкин Донътс“, по време на игра на криеница, се пъхнах в гореща, автоматично заключваща се печка, при това включена. И понеже случайно бях заключил колегата си извън сградата, почти се изпекох. Освен това, макар да се ужасявам от височини, съм скачал с бънджи, изкачвал съм планини, спускал съм се от скали и съм летял с парашут, теглен от лодка по атлантическото крайбрежие. Когато се дипломирах осъзнах, че категорично не желая да се занимавам с преподаване. Всъщност изобщо не ми се работеше. И съответно, в търсене на нови приключения, отидох в Лондон, където станах пеещ и танцуващ сервитьор. Шест месеца използвах южняшкия си акцент като туристическа атракция за британците, след което напуснах Англия и прекосих Европа с раница на гръб. Спрях в Румъния, където живях при едни цигани, при които ядох плъхове и ми стана толкова зле, че трябваше да ме транспортират със самолет вкъщи. Приключенията ми имаха и добри, и лоши страни, но дори когато в резултат на тях се разболявах, почти се изпичах жив или имах проблеми със закона, придобитият опит си струваше, защото след всяко изпитание ставах по-силен, по-мъдър и по-добър човек.

След прибирането ми от Румъния родителите ми бяха много щастливи, че ме виждат, но аз нямах намерение дълго да се задържам у дома. Приятелят ми Бри се местеше да живее на плажа в Калифорния и аз с нетърпение чаках да го последвам. Мама обаче гореше от желание да направи всичко по силите си, за да ме задържи. Разказа ми за една квартална учителка на петокласници, която наскоро беше починала. Болестта й беше внезапна и всички - учениците, колегите и цялата общност - бяха потресени от загубата. Тук трябва да ви кажа, че живеем в провинцията, а населението на градчето ни - Аурора - наброява около 600 души. Трябва да караш двайсет минути, за да стигнеш дотам и е трудно да уговориш някой преподавател да се хване да работи там заради ежедневните пътувания. Мама ми каза, че от един месец свободното учителско място е заемано от заместници и класът става доста недисциплиниран. Близо 75% от децата бяха от малцинствата и повечето се хранеха безплатно или с намаление. Изпитах съжаление към учениците, но нямах интерес да поемам клас с трудни, кипящи от енергия деца, много от които имаха проблеми с поведението и ученето.

Казах на майка ми, че за нищо на света няма да преподавам в онова училище. А тя отвърна, че ако поне не разговарям с директорката, двамата с баща ми ще са принудени да спрат да ми дават пари назаем, с които да финансирам приключенията си. На следващия ден още в ранни зори бях в начално училище „Сноудън“.

Макар че се съгласих да говоря с директорката, все така нямах намерение да приема работата. Леля ми Карълайн работеше там като секретарка и реших, че ще имам възможност да я видя, преди да отлетя за Калифорния. Първо посетих леля, след което директорката Андреа Робъртсън ме разведе из училището и ми разказа за групата, която щях да уча, ако приема длъжността. Каза ми колко трудни са децата, че има неколцина със затруднения при усвояване на материала и че просто съм бил длъжен да повиша резултатите от тестовете им с цената на всичко. Спомням си, че си помислих: „А тази госпожа всъщност се опитва да ме убеди да работя тук.“ Правех се на заинтересован, но нещата не ми бяха присърце. После тя ме придружи до стаята, където бяха петокласниците. Влязохме и видях едно малко момченце, на име Райкан, както разбрах след това, да седи на няколко стъпки от вратата. Той ме погледна с големите си кръгли кафяви очи и попита: „Ти ли ще си новият ни учител?“ Не мога да опиша чувството, което ме обзе. Беше като озарение. Бях трогнат от мигновеното доверие в гласа му, от възбудата, изписана на цялото му лице, от очевидния му копнеж за сигурност. Разбрах, че ми е писано да бъда на това място. Погледнах Райкан и отвърнах: „Мисля, че да.“

Преди сам да поема класа, директорката пожела да видя как се справя заместващата учителка. Тя не искаше просто да ме хвърли вътре, без да имам ни най-малка представа какво да очаквам от групата. Въпросната заместничка, г-жа Уодъл, беше ексцентрична дама, която винаги държеше сандвич в едната си ръка, а сплъстените й перуки сякаш вечно бяха килнати настрани. През първия ден станах свидетел на това как се нервира, че един от учениците не можа да отговори на някакъв въпрос. Госпожата прибягна до следното: нарисува три последователни малки кръгчета на черната дъска, след което нареди на младежа да сложи носа си в средното кръгче, а по един от пръстите на всяка ръка - във външните кръгове. После го остави в това положение, обърна се пак към класа и повторно зададе въпроса. Следващият ученик отговори правилно, а тя разпери ръце във въздуха и заяви, че е била осенена от Светия Дух. След което изпя химна „Велика милост“ от началото до края. След като цяла седмица стоях в класната стая и наблюдавах учителката, желанието ми да работя с тези деца се засилваше с всеки ден. Те се нуждаеха от мен повече, отколкото изобщо можех да си представя. Преди да ми предаде класа, заместничката ми дари една безценна „мъдрост“. Погледна ме и каза: „Знаете ли, г-н Кларк, вие ще се справите чудесно. Стига да повлияете върху живота само на едно дете, значи сте успели.“

До ден днешен не харесвам тази мисъл. Според мен трябва да подхождаме към образованието с решимостта да окажем влияние на всички наши ученици. Схващането, че сме постигнали „успех“, след като сме достигнали само до едно дете, не е достатъчно. Всяка година започвам със съзнанието, че имам на разположение само една година, за да направя живота на всяко дете в класната стая коренно различен от преди, и давам всичко от себе си, за да го постигна. Когато за пръв път влязох в класната стая и поех децата от г-жа Уодъл, не знаех много неща, но със сигурност знаех, че животът ми ще стане по-различен, защото бях решен да дам на учениците си нов, по-добър живот. Започна животът ми на учител.

През следващите седем години преживяванията ми бяха като във влакче в лунапарк: имаше покани за гостуване в Белия дом, обаждания на телефон 911, екскурзии из страната с учениците, проекти, получили световно внимание. Предприех също важния ход да се преместя да преподавам от селскостопанския район на Северна Каролина в Харлем, Ню Йорк. Това са най-значимите събития за времето, прекарано в работа с децата, и увенчават усилията ми да ги науча на тези петдесет и пет правила. Тук повторно излагам много от тези истории. Те показват добрите и лошите моменти, успехите и разочарованията, както и уроците, усвоени в хода на работата.

Докато четете списъка, ще срещнете правила, които ще ви допаднат, и може да решите да ги приложите за вашите ученици или деца. Ще има и такива, които няма да ви вдъхновят. Всички ние имаме различна степен на търпимост, стане ли въпрос за поведението на децата, и всички имаме различни очаквания за себе си и за другите. Давам тези правила като предложения, като изпитани и работещи методи, които добре са послужили на моите ученици. Надявам се да ви бъдат от полза!"

*    *   *

Приятно четене!