"Демократичното образование"- Яков Хехт, част 2

.........

2. Детство

Когато започнах първи клас, ми стана ясно, че не мога да се науча да чета и пиша. Имах две възможности: или да отида в така наречения от децата клас на „изоставащите“, или да прикрия състоянието си. Избрах втория вариант и мобилизирах всичките си вродени способности и цялата си енергия, за да осъществя замисленото. Научавах наизуст верните отговори, преструвах се, че съм хронично разсеян и все забравям, и преписвах на изпитите.

Към шести клас бях успял с огромни усилия да се науча да чета (и до днес не мога да пиша без грешки). В училище никой не знаеше – давах вид на обикновено момче, леко разсеяно, забравливо и податливо на заболявания около изпити, но въпреки това добро по математика и в спортовете, – като цяло минавах за добър ученик.

Вътрешно обаче се чувствах ужасно. Огромното разминаване между това, което аз знаех за себе си, и това, което другите знаеха за мен, бе нетърпимо. Постоянно лъжех, преписвах, бях нащрек, пазех сам гърба си в опити да не забравя всички истории, които разказвах на различните учители. Помня, че си задавах въпроса какво не ми е наред. Можех да бия възрастните на шах, бях национален шампион по скок на дължина, правех прекрасни скулптури и въпреки това в края на осми клас продължавах да чета като дете, което току-що е научило буквите. Те сякаш отказваха да се съединят в съзнанието ми в нормални думи. Как е възможно, питах се аз, в някои области да съм силен и успешен, а в други (най-важните за моите родители и училището) да съм пълен провал?

Родителите ми смятаха, че проблемите ми се дължат на мързел. Минах през безброй частни учители и седях с часове да се упражнявам в ръкопис.

За щастие не им повярвах. Знаех, че не съм нито мързелив, нито глупав. Бунтувах се срещу родителите си, не им се подчиних и се борих неуморно за всичко, което бе важно за мен и което ми помогна да оцелея (скаутите, приятелите ми, клуба по шах, клуба по моделиране на самолети и други). Картината няма да е пълна обаче, ако не кажа, че любовта на родителите ми и усещането за сигурност, с които ме дариха, въпреки всичките ми проблеми, допринесоха много за житейското ми развитие и способността ми да осъществявам мечтите си. Майка ми никога не викаше и не се караше. Тя беше като ангел хранител и ми показа добрата страна на човечеството. Баща ми беше много изобретателен, находчив човек. Той продаваше собственоръчно направени радиоапарати и бе първият човек, който прокара електричество в арабските села с помощта на вятърни електроцентрали. Той има няколко патента. Оригиналното му мислене и способността му да намира решения там, където повечето хора виждаха непреодолима бариера, ми повлияха силно и продължават да ми въздействат и днес.

Дори в тягостната монотонност в училище имаше лъч светлина – това бе Виктор Халбани, учителят по рисуване. Самият той мразеше консервативната училищна система и страдаше от нея. Често ме спасяваше, като ме взимаше от час да му помагам. Нещо повече, изложи се на риск, като отиде до директора, за да му каже, че съм много надарен скулптор и трябва да ми се даде възможност да се развивам в тази област. Директорът реши, че Виктор си е изгубил ума, но му позволи да продължи специалното си взаимоотношение с мен. Така прекарахме втората половина от осми клас заедно, приготвяйки награди за церемонията по завършването на училище. През тези месеци научих повече, отколкото през всичките ми години в училище.

Преди няколко години чух, че Виктор Халбани е престанал да преподава и е станал прочут скулптор, чиито творби се излагат по цял свят. Исках да се срещна с него, но се опасявах, че ме е забравил. Ала съвсем не бях прав – той помнеше, при това не само мен, а някои от нещата, които бях правил при него – неща, които самият аз изобщо не помнех.

Взаимоотношението ни с Виктор ми отвори вратата към света на възрастните. Въпреки пробойните, които бях открил, откакто тръгнах на детска градина, аз смятах, че възрастните все пак „знаят“ как стоят нещата. През целия ми живот възрастните ме караха да вярвам, че притежават някакво знание, което децата не познават; че знаят нещо, което за мен е неизвестно. Веднъж, когато отказах да отида на зъболекар, майка ми извика баща ми, да ми покаже, че зъболечението не е толкова болезнено. Той седна на зъболекарския стол и отвори уста – на лицето му не се изписа никаква следа от болка. Това ме наведе на следващото удивително заключение за възрастните: те не само знаят какво е правилно и какво – грешно, но и не изпитват болка. Като малък ме смущаваше въпросът дали ще успея да се сдобия с тяхното знание; кога ще бъда недосегаем за болката, кога ще знам какво е правилно в живота? В определен момент вярвах, че на моята церемония Бар Мицва равинът ще ми даде книга, обясняваща всичко...

По-късно, когато разбрах, че подобен малък наръчник не съществува, реших, че някак трябва да преживея трудните години на детството, докато най-после стана възрастен. Виктор бе първият човек, който ми показа, че и на възрастните понякога може да им е трудно и че между възрастния и детето може да съществува съюз, изпълнен с доверие и уважение.

Книгата може да бъде намерена в книжарниците или поръчана онлайн ТУК.