"ИСКРАТА. Историята на една майка, отгледала гений" - Кристин Барнет. Част 1

„Тази книга разказва за това как стигнахме от там дотук, тя е история за пътешествието на една майка и нейния изключителен син. Но лично за мен повече от всичко останало тя е история за силата на надеждата и за невероятните възможности, които се откриват пред нас, когато съзнанието ни е отворено и сме готови да отключим способностите, скрити във всяко дете.“

"Искрата" - Кристин Барнет

... 

Седя в дъното на университетска аудитория, в която се провежда лекция по физика, студентите са се скупчили на малки групи около белите дъски по стените на залата, готови да се захванат с днешното уравнение.

Работата върви на приливи и отливи. Голяма част от написаното бива изтрито. Когато групите студенти започват да спорят по между си, забелязвам в предната част на залата деветгодишния си син. Разговоря с професора без всякакви задръжки. Напрежението нараства. Накрая синът ми придърпва стол пред една от белите дъски и се качва на него. Въпреки това му се налага да застане на пръсти и да протегне ръката си колкото е възможно по-нагоре.

Също като останалите студенти и той за първи път се сблъсква с уравнението, но дори не спира, за да се замисли. Напротив – под маркера му бързо и без прекъсване започват да се редят цифри. Не след дълго всички в залата насочват вниманието си към него. Студентите от другите групи също спират и вперват поглед в хлапето с бейзболна шапка, обърната на обратно. Синът ми изобщо не забелязва учуденото изражение на хората около себе си, цялото му внимание е съсредоточено върху цифрите и символите, които се появяват на дъската изпод ръката му. Трупат се с невероятна бързина – пет реда, десет, после стават петнайсет и се прехвърлят върху съседната дъска.

След малко той започва да разговаря с колегите си от групата, сочи им нещо, обяснява и задава насочващи въпроси както би направил всеки преподавател. Една сериозна жена с френска плитка се отделя от групата си и се приближава, за да чува по-добре. Към нея се присъединява младеж с приведени рамене, който постепенно започва да схваща обясненията и все по-енергично да кима с глава.

След няколко минути всички студенти се събират в предната част на аудиторията и заобикалят малкото ми момче. Той им посочва уловката, която е открил в уравнението, и започва да се полюлява на пети от удоволствие. Един брадат студент задава високо въпрос.Хвърлям поглед към професора, който се е облегнал на стената и се усмихва.

След като са разбрали как да решат уравнението, студентите отново се връщат в групите си и маркерите им започват да се движат по дъските, но напрежението, което телата им излъчват, е съвсем очевидно. Никой в тази стая не обича уравнението така, както синът ми.

Часът свършва и залата се изпразва. Синът ми прибира маркерите си и оживено разговаря със свой колега за новата NBA видеоигра, която и двамата искат. Докато се изкачват по стълбите към мен, професорът се приближава и ми протяга ръка.

– Госпожо Барнет, отдавна искам да ви кажа колко много се радвам, че Джейк посещава часовете ми. Неговото присъствие кара останалите студенти да дават най-доброто от себе си. Не са свикнали някой да ги превъзхожда. Честно казано, аз самият не съм убеден, че ще успея да съм в крак с него.

И двамата се разсмиваме.

– О, боже! – въздъхвам аз. – Току-що описахте историята на живота ми.

Казвам се Кристин Барнет и учените смятат сина ми Джейк за дете чудо в областта на математиката и точните науки. Когато беше на осем години, започна да посещава лекции по математика, астрономия и физика, а на девет беше приет в университет. Не след дълго започна да работи по своя оригинална теория на относителността. Уравненията бяха толкова дълги, че излизаха от огромната дъска в стаята му и продължаваха по прозорците на дома ни. Тъй като не знаех как да му помогна, попитах Джейк дали има някой, на когото би могъл да покаже работата си, и един именит физик, с когото се свързах от името на сина си, бе така добър да прегледа по-ранен неин вариант. Той потвърди,че теорията, върху която работи Джейк, наистина е оригинална, и добави, че ако успее да я докаже, ще се нареди сред кандидатите за Нобелова награда.

През същото това лято, на дванайсет години, Джейк започна работа в университета като научен сътрудник по физика. Това беше първата сезонна работа в живота му. През третата седмица вече беше намерил отговор на проблем от теорията на групите[1], който досега оставаше нерешен, и трудът му бе публикуван в едно от водещите научни списания.

Няколко месеца преди това, през пролетта на същата година, в един местен вестник излезе статия за малката благотворителна фондация, която бяхме основали двамата със съпруга ми Майкъл. Най-неочаквано тази статия даде повод на друг, по-голям вестник да опише историята на Джейк. И докато разберем какво става, снимачните екипи се бяха разположили в двора на къщата ни. Телефонът не спираше да звъни, обаждаха се всякакви хора – от филмовата индустрия, от различни телевизионни предавания, новинари от националните телевизионни канали, агенции за развитие на талантливи деца, издателства и водещи университети. Всички репортери и продуценти отчаяно искаха да вземат интервю от Джейк.

Бях напълно объркана. Съвсем честно трябва да споделя, че по онова време двамата с Майкъл нямахме никаква представа защо толкова много хора се интересуват от сина ни. Разбира се, знаехме, че Джейк е умен. Разбирахме, че способностите му в областта на математиката и естествените науки са доста напреднали и че не е „нормално“ дете на неговата възраст да е в университет. Но с Майкъл бяхме далеч по-щастливи от другите му постижения – от това, че Джейк се справя доста прилично с бейзбола, че има групичка приятели на неговата възраст, с които играе „Хало: Рийч“ и гледа филми в мазето ни, и че (знам, че ще ме убие, задето го споделям) за първи път си има гадже.

За нас тези толкова обикновени неща в живота на Джейк бяха истинско чудо. Ето защо обсадата на медиите наистина ни смая. Едва когато разговаряхме с някои от журналистите и чухме или прочетохме репортажите им, разбрахме колко откъснати от действителността сме били. Истината е, че именно светлината на прожекторите ни показа колко различен е станал сюжетът в историята на живота ни с на- шия син.

 Разбирате ли– това, което нито един от репортерите не успя да проумее, е, че блестящите умствени способности на Джейк са още по-забележителни поради факта, че бяха почти напълно загубени. Когато медиите се появиха в двора ни, все още живеехме с диагнозата аутизъм,която бе поставена на Джейк на двегодишна възраст. Тогава със съпруга ми безпомощно наблюдавахме как нашето изпълнено с живот, преждевременно развито момченце постепенно спира да говори и се затваря в свой собствен свят пред очите ни. В началото прогнозата за развитието му беше мрачна, но много скоро стана отчайваща. Когато беше на три години, най-оптимистичната цел, която експертите му поставяха, беше надеждата на шестнайсет да се научи сам да си връзва връзките на обувките.

 Тази книга разказва за това как стигнахме от там дотук, тя е история за пътешествието на една майка и нейния изключителен син. Но лично за мен повече от всичко останало тя е история за силата на надеждата и за невероятните възможности, които се откриват пред нас, когато съзнанието ни е отворено и сме готови да отключим способностите, скрити във всяко дете.

...