"Искрата"- Кристин Барнет. Част 2
..."Затова вместо да продължавам да упорствам със задачите, с които тези деца не могат да се справят, реших, че ще започна с това, което те искат да правят...
...Лятото, когато започнахме да се занимававаме с Джейк сами, бях твърдо решена отново да установя контакт с него... В Интернeт прочетох за тесте от нови карти. Тези карти се наричаха "Система за комуникация чрез обмяна на картини", все още не бяха широко използвани при деца, страдащи от аутизъм, и бяха изключително скъпи. Но аз през цялото време си мислех колко много Джейк обича картите с азбуката и колко силно му въздействат картините, затова реших, че тези нови карти могат да са му от полза.
Така и стана. След няколко седмици той можеше да посочва правилната карта, когато му кажем думата, която й съответства. Имах чувството, че това е огромен пробив. След като в продължение на една година между нас с Джейк нямаше абсолютно никаква комуникация, той най-после беше започнал да реагира...
...Всички бяха единодушни по въпроса – когато детето има проблеми, работата измества игрите. Другите майки с деца аутисти, които познавах, сигурно щяха да изпаднат в ужас, ако разберат, че се измъквам тайно. По същия начин щяха да реагират и повечето специалисти. Можех да чуя в главата си шокираните им гласове:
– Ами часовете за работа с детето? Какво става с часовете?
Разбира се, грижех се за това Джейк непременно да получи необходимата терапия, но дълбоко в себе си бях убедена, че трябва да му дам шанс и да поиграе и да почувства истинска пръст между пръстите на краката си. Бях твърдо решена да му осигуря и двете. Имаше моменти, когато щеше да ми е по-лесно да не поставям детството на Джейк на първо място – да го оставя да се упражнява в гимнастическия салон още час, или да прекара още малко време на масичката за терапия. Но ако се стигнеше дотам да избирам между допълнителната терапия и това да духаме пухчета от глухарчета в задния двор, предпочитанията ми бяха на страната на глухарчетата.
Искрено вярвам, че това мое решение допринесе много за развитието на Джейк и му помогна отново да установи връзка със света. По-късно то винаги е било водещо, когато с Майкъл трябваше да направим избор, свързан с живота на сина ни, бил той по-значителен или по-маловажен...
Карах към поляните, на които се намираше църквата на дядо... Джейк беше като омагьосан от звездите. Не го бях виждала толкова спокоен и щастлив откакто беше започнал терапията. Аз също бях спокойна и щастлива...
На онези поляни сред природата, открих сина си отново. Все още не говореше и не осъществяваше контакт с очи, но в края на лятото чувах как понякога си тананика мелодията, която пусках по радиото, и се смее, когато го завъртах под ярките звезди. Докато лежахме на капака на колата, вперили поглед в звездите, той започваше да си търси ледената близалка и ми подаваше кутията, за да я отворя.
Не беше много, но през последната година между нас не бе съществувала дори и такава връзка. А точно преди да започне да посещава специализираното училище, настъпи още един пробив.
Много родители се оплакват, че вечер им е трудно да сложат децата си да спят. Това не важеше за нас. Всяка вечер, освен ако не излизахме на нощно приключение, Джейк си лягаше точно в осем часа.
Честно казано, понякога това беше малко дразнещо. Летните дни в Индиана са дълги. През уикендите децата тичат наоколо до девет-десет часа вечерта, вземат си по още един сладолед от хладилника, докато родителите им разговарят със съседите, събрани около барбекюто. Не и Джейк. Ако бяхме някъде на гости, той си лягаше на пода, а веднъж, на един Хелоуин, който никога няма да забравим, си легна в празното легло на дъщеричката на приятеля ни Дейл – Алисън.
Не бяхме осъзнали колко важно е за него да се спазва точният час, докато една вечер не се опитах да го сложа да спи малко по-рано от обикновено. На следващата сутрин щяхме да пътуваме за сватба в друг щат, което означаваше, че цялото семейство трябва да стане доста по-рано от обичайното. Реших, че за всички ни ще е добре да имаме повечко време за сън, затова сложих Джейк в леглото му с форма на фолксваген костенурка и с изненада установих, че не мога да го придумам да легне. Озадачена, извиках Майкъл в стаята. Опитахме се да убедим Джейк да си легне, но както обикновено той изобщо не ни обърна внимание и вместо това стоеше, вперил поглед в сенките по стената. В стаята на Джейк нямаше часовник, но точно в осем часа, той си легна и се зави.
– Господи! – възкликнах аз и се обърнах към Майкъл. – Сенките по стената – те са часовник.
През следващите вечери проверихме теорията ми, като покрихме с кърпа часовника в кухнята и обърнахме към стената будилника в спалнята. Всяка вечер Джейк си лягаше точно в осем часа – не в 7.57 или в 8.03, а точно в 8.00.
Ритуалът, който спазвахме преди лягане, никога не се променяше. Както повечето деца, страдащи от аутизъм, Джейк също обичаше всичко в живота му да става в строго определен ред. Затова винаги правех едно и също нещо, когато го слагах да спи. Навеждах се над него, целувах го по челото и казвах:
– Лека нощ, ангелчето ми. Ти си моето ангелче и аз много те обичам.
Когато беше малък, отвръщаше на прегръдката ми, но с времето изобщо престана да реагира. Много хора питат кое е най-трудното за родителите, чието дете страда от аутизъм. За мен отговорът на този въпрос е лесен. Коя майка не иска да чуе как детето ѝ казва, че я обича, и да почувства прегръдката му? И ето че една вечер в края на лятото, приблизително шест месеца след като бяхме започнали да излизаме сред природата, мечтата ми се сбъдна. Докато слагах Джейк да си легне, се наведох над него, за да го целуна и да пожелая на ангелчето си лека нощ. Без всякакво предупреждение той протегна ръце и ме прегърна.
До края на живота си няма да забравя този миг. Това беше първият признак на обич или дори на интерес към мен за повече от година. Изпаднах в шок, опитах се да преглътна риданието, беше ме страх да помръдна, за да не отдръпне ръцете си. Можех да стоя така до безкрай, сълзите мълчаливо се стичаха по бузите ми, а ръчичките му силно ме прегръщаха през врата.
И тогава усетих топлия му дъх в ухото си и за първи път от осемнайсет месеца синът ми проговори. И това, което каза, беше:
– Нощ, бангелче.
Разсмях се през сълзи и дълго не можех да спра."
...
"Всеки родител и всеки учител трябва да прочете тази книга."
Темпъл Грандин
"Искрата" е книга за преобразяващата сила на безусловната майчина любов. Ако детето Ви е "различнo" - а кое дете не е - няма да сте в състояние да я оставите."
Силвия Насар, автор на "Красив ум"
Книгата може да бъде намерена в книжарниците или поръчана онлайн ТУК.
