Да бъдеш съдия на себе си
Така възкликна една ученичка след поредното ”дело” в техния клас. Всъщност нещата са малко по-различни …
Удари, обиди, шамари, прякори, дърпане на коси, бутане, фалшиви профили, обидни думи, заплахи – кой не се е сблъсквал с това? Оказва се, че понякога децата го приемат като начин на общуване. Съвсем нормален си начин - „Ние така си играем!”. И играта е една такава, като в компютърните игри – няма победител и победен, днес аз те бия, утре - ти. Но в живота нямаме копче за рестарт. Раната не зараства за секунди, нито обидните думи се забравят веднага. Да, наблюденията ми показват, че децата от първи до шести-седми клас трудно правят разлика между еднократна агресивна проява и насилие или тормоз.
Как да се справим? Говорене, програми, методи… Ако беше толкова лесно, нямаше да има агресивни прояви в училище. Тях ги има и все повече се увеличават. Но, което е по-лошо, децата приемат агресивните прояви като нормален начин на общуване. „Ей, Бивол, дай химикалката!” Само, защото детето е с фамилия Биволаров. То си няма собствено име. Остава като „Бивола“. Как се чувства? Ами все му е тая, казва. А, дали?!
В един час решихме да поканим представили от Сдружението на съдиите в България, за да запознаят учениците от гимназиален етап с професията на юриста. Както си знаем, когато трябва да слушат, учениците правят всичко друго, но не и да слушат, само си дават вид, че чуват. Но когато има дейност, те са много активни. Така ли?! Ще разиграят едно заседание. То се оказа сложна работа – кой каква тога трябва да носи, кой къде да застане, кой кога да говори. Разиграха реален казус, който се е случил с ученици от нашето училище за кибертормоз. Председател на съдебния състав бе истински съдия, другите членове бяха ученици. Имаше протоколчик, прокурор, адвокати на защитата и обвинението, свидетели, роля на родители, т.к. обвиненият и жертвата са малолетни. Колко много страсти се разгоряха. Случай, който учениците не бяха преживели лично, но проектираха своите емоции, чувства и разбирания.
Какво би станало, ако наистина разиграят своя конфликтна ситуация? Ако разменят ролите си. Разбира се, пострадалият ученик и ученикът, проявил насилие в никакъв случай не трябва да са в ролята на съдии. Затова и приемете, че изразът „съдия на себе си” е в преносен смисъл.
Ученичка в тога по време на ролевата игра; снимка: Донка Славчева
Получи се! Няколко пъти в най-различни класове на най-различна възраст. Да видиш себе си и своите постъпки през очите на друг, това заменя десетки часове обясняване, наставляване, санкции. Всъщност, оказа се, че големите ученици са по-обременени от дадената ситуация, от приятелството си с някой от участниците в конфликта и трудно се „вживяват в роля”. Докато малките ученици са по-креативни, по-дейни и идейни. Съдията може да бъде както истински съдия, така и по-голям ученик, разпознаваем и с авторитет сред по-малките.
Присъдата? Тя е само любопитство. Може да бъде най-различна: да се почиства класната стая в продължение на две седмици, да се помага на по-малки ученици, които срещат затруднения по информационни технологии, да се препише даден текст определен брой пъти, да се помага в градската библиотека при описа на книги и т.н. Акцентът не е самата присъда, а различното пространство, проекцията на емоциите и чувствата.
Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение за споделено учене ЕЛА и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.“
Донка Славчева, психолог, СУ "Свети Паисий Хилендарски", гр. Златица