Преговорът като игра
Преговор на изученото от миналата година?! Каква досада! Не обаче и когато изтеглиш от червената шапка билетче със заглавие, което да запазиш в тайна. И после да изиграеш без думи нещо от спомените си за "Серафим", "Радини вълнения", "Художник" от Веселин Ханчев или някое друго от изучените в 6 клас произведения - така че съучениците ти да го познаят...
Признавам си, че във вече немалката ми учителска практика най-много ме е измъчвал преговорът. Не само защото децата не го обичат: за тях това е свързано с принудата да си припомниш вече загърбени неща, които със своето огромно количество заплашват напълно да погълнат и малкото свободно време, което имаш. Как ще прочетеш отново всичко това? Как ще го запомниш? Ами ако учителят се опита да те върне няколко месеца назад в учебния материал: да не ти е само неговият предмет в главата?!
Така се чувствах самата аз като дете и признавам, че доскоро сънувах как ме изпитват за отдавна изученото по дисциплина, с която отдавна нямам много общо: химия, физика, география… Ще бъда откровена, че и когато станах учителка, не заобичах преговора. Напротив, някак все гледах да претупам тези уроци, в които липсват изненадата от новото и радостта от откривателството.
В последните години обаче споделяният от колеги опит в приобщаващото образование (на периодичните национални и международни конференции и на страницата на ЕЛА); за ученето чрез игра (най-вече на фейсбук страницата „Играта като учене, ученето като игра“), а също и в училището, където работя, ми помогна да преосмисля методите, по които да организирам иначе безспорно полезното припомняне и обобщаване на вече изученото.
За седмокласниците преговорът е особено необходим, защото според форма́та на външното оценяване вече втора година децата ще решават тест, който включва не само езиков, а и литературен материал, изучаван в пети и в шести клас: произведенията от българските автори. Известно време изразявах становища пред отговорните институции, че така се претоварват и без това достатъчно натоварените и стресирани тийнейджъри. Но след като нищо не успях да променя, ми остана просто… да запретна ръкави. Миналата година не преподавах на седми клас, а тазгодишните ми седмокласници… Впрочем когато се заговори за този клас („а“ паралелка) в учителската стая, повечето колеги започват да въздишат и да подчертават колко по-малко знаят и могат в сравнение с другата паралелка, колко са „слабички“ и при това недисциплинирани, нехаещи, неискащи да учат. Е, има и изключения, добавят после и изброяват имената на три-четири момичета.
Снимка: Марта Радева
Ето защо, когато в навечерието на двата часа за преговор на изученото в шести клас планирах урока, си дадох сметка, че нито академизмът, нито призоваването на чувството за отговорност, нито дори „сплашването“ с оценки или с предстоящата малка матура могат да дадат добър резултат. Ще си говорим отново само с две или три момичета, а останалите ще „блеят“, ще се обръщат назад, ще си подхвърлят книжни фунийки, ще си крият взаимно химикалките и шумно ще се оплакват един от друг… Тогава погледът ми падна на моята червена лятна шапка. Можеше ли от нея да излезе вълшебството, което ми бе нужно?
Бързо подготвих осем листчета с написани на тях заглавия: изучените в шести клас произведения от български автори: „Хубава си, моя горо“, „Отечество любезно“, двете глави от Вазовия роман „Под игото“, „Косачи“, „Серафим“, „Братчетата на Гаврош“, „Художник“ на Веселин Ханчев. На другия ден двата часа протекоха като игра на асоциации. Осем смелчаци (сред тях и най-артистичните палавници) си изтеглиха по едно от сгънатите билетчета, като уговорката беше да запазят в тайна съдържанието му. После имаха свободата сами или с помощта на други „актьори“ сред своите съученици да подготвят пантомима, която да помогне на останалите деца да отгатнат заглавието. Получиха се забавни и полезни (надявам се) етюди. Рамадан представи „Хубава си моя, горо“, като разпери ръцете си срещу гористия хълм, който се вижда от прозореца, а после ги постави върху сърцето си. Фелипа организира безмълвна сценка, в която един от съучениците ѝ трябваше да играе смръщения Кириак Стефчов, а друг – благия Бойчо Огнянов. Няколкото момичета срещу тях най-напред не се досещаха, че представят Радините ученички. Юли пък просто коленичи пред знамето и го целуна, за да познаят другите благоговейните Вазови стихове от „Отечество любезно, как хубаво си ти!“.
Снимка: Марта Радева
Беше весело, надявам се - и полезно. Най-ярки бяха спомените от "Художник", може би защото рисувахме, докато го анализирахме миналата година. Е, между етюдите, след разпознаването, имаше доста писане. То продължи и следващите часове, когато предложих на децата да направим таблица за произведенията, техните автори, жанрът, героите и съдържанието накратко. Но почти никой вече не протестираше. Когато сърцата на децата се отворят чрез любовта, умът и ръцете са готови за работа. Това все повече от нас, учителите, го разбират: споделяният в различни форуми опит е доказателство за това.
Може ли да бъде досаден преговорът, ако го преживеем като екскурзия сред познати, макар и позабравени „места“, които откриваме отново чрез играта?
Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение за споделено учене ЕЛА и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.“
Марта Радева, учител по БЕЛ, I ОУ „Христо Смирненски“, гр. Провадия