„Споделената отговорност между училището и семейството е ключът към превенция на агресията в училище”

Срещнахме се с Гергана Крумова, за да говорим за това как училището може да се справи с агресията сред учениците, как да намалим усещането за противопоставяне между учител и родител и какво е да си училищен психолог.

Гергана Крумова е с бакалавърска степен по психология и има завършена магистратура по психология във ВСУ „Черноризец Храбър“, специалност „Психология и психопатология на развитието“. От девет години работи в 137 СУ „Ангел Кънчев“ гр. София като училищен психолог. Сертифицирана е като обучител по 14 ключови социални умения и компетентности и като коуч в образованието. В момента се обучава в майсторско ниво по Позитивна психотерапия.

„Смисълът, който все още намирам в работата си в училище са децата и вярата ми в тях! Всички ние можем да се радваме и да сме горди от техните успехи, само когато те растат и учат с разбиране, доверие и подкрепа.“

Станало ли е по-високо нивото на агресия в училище или по-скоро са зачестили медийните отразявания на тези прояви?

За мен изключително много се преекспонира тази тема. В последните години всеки един случай на агресивна проява от деца и ученици е медийно представен, което изглежда като опит да се измести фокусът от същинските и реални проблеми в образователната сфера.

Когато се правят полезни, хубави, нови неща в училище, а такива неща се случват ежедневно, какво от това бива отразено? Но ако има инцидент на насилие и агресия, след половин час медиите са на място.

Тези ситуации трябва да се посрещат с незабавни и неагресивни стратегии, а нахлуването в пространството на училището е само по себе си агресивна стратегия. Проблемът е, че не се търси дълбочината на агресивните прояви, от какво и къде са породени, и съответно да се търсят адекватни отговори за справяне, не се прави превенция на национално ниво. В тази връзка и медийните отразявания не са превенция, те създават усещане за увеличаване на агресивните актове и засилват напрежението, като се опитват да посочат виновни, най-често в лицето на училището. Това не решава проблемите, съпътстващи развитието на децата или проблемите в образователната сфера.

Налага ли се да общувате с родители, които също виждат вината в училището?

През последните две години, макар и малко, се е случвало за съжаление. Не се търси конструктивен диалог толкова, колкото преди. Ако в училище дойде родител, който да нахока учител, че не си е свършил работата най-общо казано, то учителят най-вероятно няма да бъде изслушан или разбран и след подобен разговор на него му се налага да влезе в клас и да се усмихва на учениците, а душата му е неспокойна. Този емоционален труд и стрес не се отчита. Дълбоко се вълнувам от това на какво е подложен днешният учител и другите работещи в образователната институция. От 2-3 години насам ми прави впечатление, че българският учител се намира в неоправдана позиция, нямам информация да е правено национално проучване например за стрес или за удовлетвореност в учителската професия, не се споменава, че учителите също имат нужда от подкрепа, че работещите в образователната институция имат нужда от супервизия.

Това, което още забелязвам през последните няколко години е една тенденция към противопоставяне между родители и учители. И вследствие на това, най-вече децата и учениците са потърпевши. Трябва да се говори за това, че търсенето на вина не е решение. Ясно е, че тя е многопластов процес, но по този начин не решаваме проблемите и сложните ситуации. Необходимо е да се изграждат „мостове“ на сътрудничество и да има воля за конструктивна и ефективна комуникация.

Имали ли сте случаи с агресивни родители? Може ли училището да противодейства на подобен тип поведение?

По-скоро не допускаме да станат агресивни като им предоставяме възможност да се включат в различни дейности, да са част от училищния живот и да видят училището отвътре, с неговата динамика, силните му и не до там силните му страни. Когато те познават училището и метода на работа на учителите, когато знаят какво прави детето им и как протича цялостния процес, те не биха дошли да раздават „правосъдие“ по начин, по който се случва на места в столицата и страната.

Имали сме единични случаи на родители, които идват афектирани от нещо, което е споделило детето им, успявали сме да осъществим адекватен разговор с тях и то, защото няма какво да крием, в готовност сме всеки един момент да отговорим на въпросите или да покажем реалността такава, каквато е. И мисля, че точно по този начин печелим доверието на родителите. Ако родител се уговори с учител, че иска да присъства в час и да види какво се случва, няма никакъв проблем, той е добре дошъл. Но не може ей сега родителят да реши да влезе в класната стая на детето му, защото то се е обадило и е казало, че в класа има проблем. Ние ще допуснем родителя за разговор, заедно ще проверим и ще видим какво се е случило, но не можем да допускаме неправомерно влизане в часовете на колегите, все пак сме отговорни към всички деца и към техния психичен комфорт. 

Родителят, който има изградена доверителна връзка с детето си и такава с училището, никога не би си позволил да влезе и да търси по този начин „справедливост“.

Това, което правим също е да каним родителите на неформални или в различен формат родителски срещи. На последната такава бяхме поканили и учениците, които заедно с родителите решаваха казуси по групи, дискутирахме, след което поканих родителите да изготвим график, по който и те да се включват в часовете по кариерно ориентиране, когато е удобно за тях, да разкажат за своя професионален път, образование, за работата си. Така родителите от друга страна могат да се докоснат до училищната среда на децата, да влязат в диалог с тях. Но до момента никой не се отзова…

Нивото на активност на родителите е много различно. В начален етап те участват много активно, в прогимназиален етап обаче губим връзката с тях. Тогава се получава едно голямо дистанциране. Например в пети клас, една доста деликатна възраст, ученикът преминава от една роля в друга, отново е нужен период на адаптация към новите условия и изисквания на различните учители, тогава срещата с родителите, комуникацията с тях е от изключително значение.

Как училището може да стане партньор с родителите?

Включването на родителите в училищния живот е най-добрият и работещ подход. Също е важно да имаме възможност да говорим с тях, да обсъждаме случващото се с децата им и да намираме заедно най-доброто решение за бъдещото развитие на учениците.

Например родителите на бъдещите първокласници много се вълнуват как ще учи детето им, какво ги очаква. Каним ги да видят класните стаи, да се запознаят с учителите, имаме дни на отворените врати, разказваме им какво се случва, запознават се с настоящи ученици, могат да вземат обратна връзка от тях. За мен най-голямото доказателство е, че отвореното пространство вдъхва най-голямо доверие.

Всъщност децата не ги интересува какво знаем ние като родители или като учители, интересува ги дали нас ни е грижа за тях. И когато те видят, че от двете страни има грижа, това ги кара да се чувстват добре и в училище, да бъдат спокойни.

Прехвърлянето на отговорност не носи стойност. Добавената стойност е в споделената отговорност, в партньорството. И това трябва да се случи от момента, още когато детето тръгва на детска градина. Аз залагам много на това, че една от основните ценности на българина е образованието на децата. И в училище, доразвивайки семейните ценности и формирайки нови у тях, по този начин ще помогнем на детето да изгради характер и да се изгради като личност. Училището и семейството не са врагове, те имат една обща цел – детето и неговото личностно развитие. Само заедно можем да се справим с проблемите и потребностите, с които израстват днешните деца. А има начини да си партнираме и те не са много сложни. Може да се започне например от малка, но важна стъпка, като промяна на формата на родителските срещи. Например, ако столовете са подредени в кръг и няма учител, който да стои на катедрата, той не е в по-висока позиция от родителите, нали? Когато той седи редом до тях, им създава усещане за равнопоставеност в ролите.

Усещането, че си част от група, в която взаимно си оказваме помощ, е безценно. Ако взаимно учител и родител си кажат „благодаря“ и заедно взимат конструктивни решения, се получава ефекта на синергията и добрата екипна работа.

Значи ли тогава, че проблемът с агресията между учениците би могъл да се преодолее само ако училището бъде подкрепено?

Проблемът с агресията би могъл да се отработи правилно само ако работим в екип – всички в училище. И само ако си сътрудничим с родителите, като партньори за общата кауза – социално-емоционалното благополучие, доброто образование и възпитание, щастието на децата.

Нещо, което ми прави впечатление е, че се засили вербалната агресия и тази, която е в интернет пространството, което има последствия и води до физически действия в училище. Учениците разменят в интернет неща, които дълбоко ги нараняват и когато се срещнат в училище очи в очи, се получава сблъсък. Необходимо е да се замислим. Не трябва да прибързваме да санкционираме детето, което е ударило или обидило. Важно е да обърнем внимание какво изпитва детето като страдание, какво носи у себе си, което не разпознаваме и не виждаме. То не знае как да изкаже това усещане, показва го през поведението си, това е реакция на страданието, нуждае се от подкрепа, която не среща у значимите за него възрастни. Добре е да се запитаме какво искат да ни кажат децата през поведението си.

Изграждане на позитивна и приобщаваща образователна среда, в която всеки ученик е важен и значим, е най-добрият начин децата да се чувстват приети и подкрепени.

В един шести клас взаимоотношенията бяха нарушени, не се спазваха правилата в клас, разменяха се обидни реплики, всички страдаха по различен начин. Имах няколко срещи с учениците, за да обсъдим какво се случва, правихме различни игри, те се довериха и много споделяха. Груповата работа много помогна. Правиха заедно картички, които да подарят на децата със специални образователни потребности по случай коледните празници. Два часа тези деца, за които казваха, че не могат да се концентрират в клас и постоянно нарушават дисциплината, работиха безупречно. Имаха обща цел, която ги сближи. Направиха си екипи и работиха в тях. През тази групова дейност успяха да открият много неща, по които си приличат, усетиха се значими и справящи се.

Други специфични стратегии за класната стая, насочени към предотвратяване на агресията и насилието, могат да включват: установяване на разумни норми, правила и очаквания, да се избягва конфронтация, осигуряване на желани подкрепящи стратегии.

За мен лично най-важното условие в училищна среда за превенция на нежелано поведение е развиването на социално-значими умения и компетентности у учениците и развиване на емпатия и емоционалната им интелигентност.

Понякога единственото възможно решение изглежда физическото преместване на детето, което създава различни трудности на училището. Как бихте коментирали твърдението „Няма дете, няма проблем“?

Проблемът се премества, той не се решава, всички знаем това...

Много дълбока и сериозна тема, би могло да се направи дори обществена кръгла маса по нея, защото е изключително важна. Всяко училище в България е уникална жива система, има разлика между началните, основните и средни училища, има разлика от нашето училище и съседното училище в квартала, в другия град, независимо от това, че децата са деца навсякъде, то там учат различни ученици, с различни истории, възпитание, с различна емоционалност, различни са учителите, различно е управлението. Така че нещата са много специфични. Решението не е общовалидно навсякъде.

Всяко училище изработва своите уникални политики за различните цели, които следва. Сега трябва да се разработи нова политика, която да е свързана с Механизма за противодействие на тормоза в училище. Пишейки тези политики, в тях трябва да са привлечени да участват всички – освен учителите, и родителите. И не само тези, които участват в настоятелството или обществения съвет, а и останалите родители, защото това касае центъра на нашето внимание – детето, ученикът. И когато всички заедно са разписали нещата, напр. Правилата, ако всички са участвали в тяхното написване, няма да говорим вече за санкции и наказания, ще говорим за това какво се случва, когато едно правило е нарушено. Всички заедно ще са определили критериите и последиците. Когато има последователност на действията, тогава няма да стигаме до това преместване на деца или поне то ще бъде сведено до минимум, защото може би има случаи, в които детето би могло да се чувства по-добре в една друга среда. Трябва да сме предприели всичко, което е във възможностите и в желанието ни и чак тогава вече да мислим за алтернатива. Да се изговори къде би могло да отиде детето, дали там биха могли да му предложат нещо, което да му помогне. Да има връзка между училищата. Защото когато при нас идват деца, които са точно на принципа на преместване, ние нямаме обратна връзка от тяхното училище, нито в характеристиката на детето съществува по някакъв начин индикация, че бихме могли да имаме някакво предизвикателство пред образованието и възпитанието на ученика. Във Финландия например, документацията на детето го следва от детската градина до завършване на средно образование. Необходимо е изговаряне между самите институции, да има обратна връзка между тях, най-вече с цел как да бъдем полезни.

Как се справя тогава училището с провинилия се ученик и създалата се атмосфера в училище?

Намиране и извеждане на вината не е решение на проблем, както вече казах. Вината предизвиква нова вина. В тези ситуации, разбира се, най-добре е да се разговаря с децата, да им се обърне необходимото внимание, за да може да се помогне ефективно. Когато имаме ситуация, която се е случила току-що и всички са под влияние на силни емоции, по-важно е да се овладее ситуацията, да се снижи напрежението, добре е да дадем на учениците време да осмислят случилото се. Разбира се, ситуациите могат да бъдат много различни и затова подходите трябва да бъдат различни, за да имаме различни резултати.

Какви са работещите начини и подходи в подобни сложни ситуации?

Понякога е наложително децата да разкажат, друг път е добре да се подходи през игра или друго действие, което да им помогне да изразят по-спокойно чувствата си. Важно е да умеем да следваме децата, да се съобразяваме с техните емоционални потребности.

Може да се направи подходящо групово упражнение, нещо което да премести фокуса, през преживяването да се преодолее това, което се е случило. Виждам как в такива игри основните „герои“ в конфликта се успокояват, а покрай тях и останалите. Чудесен ефект имат упражнения, които са свързани с добродетели, толерантност, с ефективна комуникация, решаване на проблеми, ролевите игри. Добър подход е позитивизмът, например игра с помощта на топка, която преминава през ръцете на всеки, който казва положително определение за себе си с първата буква от името си, възможен вариант е да казват за другите ученици в класа положителни качества, които ценят у тях.

Понякога каня децата да вземат лист и всеки да напише какво се е случило от собствената си позиция и отварям пространство в следващ момент/час да поговорим – за тях е важно да бъдат изслушани, да се чувстват разбрани. Учениците умеят дори сами да се справят, но им трябва време, нуждаят се от доверие, от напътствие на възрастен, да ги учим да се поставят на мястото на другия. Децата са много умни, интуитивни, чувствителни, те умеят да разграничават кое е правилно и кое не. И ако ние ги водим в правилната посока, нещата си се случват. Възрастните, които ще се намесят в конкретната ситуация, имат много важна роля за правилното въздействие.

Не бива да забравяме, че децата не учат от думи, а от примери и модели на поведение!