"Демократичното образование"- Яков Хехт, част 1

• Възможно ли е децата да учат, без да ги принуждаваме?
• Какво носи образователният минимум – полза или вреда?
• Може ли училището да е част от реалния живот на общността?
• Може ли училището да е творчески плод от труда, волята и решенията на уникалната местна общност – учители, родители и деца?
• Необходими ли са специфични умения за живот в свобода?

Яков Хехт дава отговори на тези и много други въпроси от позицията на основател на първото Демократично училище в Израел; днес в страната има над 25 такива училища, тяхното разпространение се ползва с подкрепата на държавата и се разраства международна мрежа от демократични училища по света.

„Понякога се чудя: дали това не е начинът, по който нормалните деца се превръщат в престъпници? Децата, които никой не вижда, чиито човешки качества никой не признава, изисквайки от тях да изпълняват задачи с цел образование, които им изглеждат далечни и лишени от смисъл, с които не могат да се справят? Колко от „лошите деца“ в образователната система са всъщност печален продукт на собствените й изисквания?“

„Ако човек няма достъп до областите, в които може да твори, той ще се обърне към областите, в които да разрушава: аз унищожавам (творенията на другите) – затова съществувам. Този феномен е добре познат в образователната психология. Детето, което се чувства отхвърлено, ще се заеме с унищожение, за да се почувства „признато“, да „демонстрира“ способностите си да създава, да твори.“

„Тестовете в училище са нещо като ритуал, който няма връзка с реална преценка на знанието. По мое мнение целта на ритуала е да се упражнява контрол над учениците и да бъдат вкарани в затвора, в който са самите учители.“

.........

1. Въведение

Преди около двайсет години поех по един самотен, изпълнен с опасности път. Исках да създам училище, което да се различава от съществуващите дотогава по своите методи, убеждения и отношения с децата. Исках в него зачитането на човешкото достойнство да е основна цел и метод на образователния процес.

В началото имах ясна представа къде искам да стигна. Можех да опиша целта си с подробности – историята ми бе с начало, среда и край. Не знаех, че тя ще придобие свой собствен живот и ще започне да се пише сама. Не знаех, че по-късно всички участници в нея ще започнат да добавят или трият части от текста, ще съкращават или удължават изреченията. С времето научих, че това е част от новата същност на създадената от мен идея. Първоначалната история остаря и се изтърка с времето, но положи основата за ново, свежо развитие. Открих, че нямам никакъв интерес да оправдавам първоначалния си начин на мислене. Някои от изразите, които често използвах в началото, като „Истината е, че...“, „Несъмнено...“, „Грешката е, че...“, „Правилният отговор е...“, постепенно изгубиха стойност.

Осъзнах, че трябва да изходя от друга позиция, която не разполага с предварителни отговори, не дава насоки и не оставя наследство; която приема, че всяко дете, всеки човек има своя собствена история и собствен начин да разгърне сюжета на живота си. С годините и натрупването на знание и опит установих, че редовно се налагаше да се връщам към фундаменталните въпроси и разсъждения. Когато не разполагаме с абсолютната истина или с някаква фиксирана формула, ние постоянно се връщаме към идеята за човешките права и индивидуалните начини за личностна реализация.

Историята, която предстои да прочетете, разказва част от случилото се след основаването на Демократичното училище в Хадера, преминава през основаването на други демократични училища и стига до установяването на публични образователни системи, изградени върху идеите за демократично образование.

Както казах, понастоящем съм стигнал до момент в сюжета, който пое удивително развитие, съвсем различно от това, което си бях представял в началото. Не зная накъде ще продължи той в бъдеще. Ето защо тази книга не предлага нито заключение, нито край. Може да гледате на нея като на албум със снимки от изследователската експедиция в търсене на нов живот, на която тръгнах с приятелите си – живот, в чийто център е концепцията за човешкото достойнство и способността да съжителстваш с промяната и творческото съзидание и да ги надживяваш.

Създаването на тази книга е своеобразна метафора за всички идеи, които исках да опиша в нея: много от хората, срещнати по пътя, ме помолиха да запиша лекциите си. Молили са ме да разкажа за демократичното образование и главно да обясня теоретичните основи на този мироглед. Освен това усещах, че написването на книгата ще ме освободи от едно тежко бреме и ще ми даде възможност да продължа облекчен към нови територии.

Опитах се да направя всичко това. Написах доста кратки статии, прекарах часове пред компютъра, но не можах да напиша това, което самият аз бях казал.

Още като дете имах голям проблем с четенето и писането. Днес със сигурност щяха да ми поставят диагнозата дислексия; в миналото просто ме обявиха за „проблемно дете“. Не завърших гимназия; тук разказвам подробно за дългия, криволичещ път, който изминах, преди да стана мениджър и консултант в областта на образователните системи. Успях да преодолея трудностите си с четенето, главно защото за мен то е основен инструмент за изследването на света, който намирам за така пленителен; никога обаче не преодолях напълно трудностите си с писането.

В един момент реших да направя аудиозапис на лекциите си, да ги транскрибирам и да ги редактирам като книга. Ала тогава стана ясно, че тази задача е проблематична. Речта ми не е просто сумата от изречените от мен думи – тя има твърде много измерения и създава асоциации, с помощта на които да бъде „преведена“. Често се отчайвах напълно. Толкова много исках да опиша писмено нещата, които се случиха, да предам мислите си на другите, да споделя с тях това, което ме бе очаровало... не го направих.

Зачаках своя шанс – някой или нещо, което да направи невъзможното възможно. И той наистина дойде под формата на протегнатата ръка на Ронит Тал (който ми предложи да се заеме с промотирането и организацията) и Рона Шафрир (която пое ролята на редактор). И двамата са мои бивши ученици и настоящи приятели. Те дойдоха при мен и настояха да издадат тази история. Яел Шварцберг, директорът на Института за демократично образование, се присъедини безрезервно към тях.

Месеци наред аз и Рона се борехме с планините от думи, образи, идеи и случки. Тя смело събра думите ми и навърза изреченията едно за едно. По-късно към справянето с тази почти непосилна задача се присъединиха приятелите ми от Института за демократично образование и съпругата ми Шиърли.

Така, стъпка по стъпка, преодолявайки различни препятствия, намерих своя път към думите. Колебливо, неуверено, разчитайки на хората, които обичам, най-после открих своя глас. Открих историята, която мога не само да кажа на другите, но и да напиша.

Вярвам, че у всеки човек – както у възрастните, така и у децата – съществуват области на блокаж, пропити с недоверие, отчаяние и усещане за празнота. Някои се предават и отстъпват от тях. Ала понякога, когато вярваме достатъчно в себе си и позволим на нещата да следват своя ход с вярата, че дори провалът е част от житейския ни път, тогава се случват вълнуващи и невероятни неща.

Една от тези вълнуващи изненади е самото съществуване на тази книга. И така, въпреки че тя разказва историята на Демократичното училище в Хадера, формулирането на идеите на демократичното образование и приложението им в различни сфери на живота, тази книга е най-вече покана да погледнем на света по различен начин: да възприемем светоглед, според който всички хора се раждат равни, но неповторими; със специална дарба, която е важна и значима; с история, която само те могат да донесат на света.

Яков Хехт

Книгата може да бъде намерена в книжарниците или поръчана онлайн ТУК.