„Децата, родителите, играта“ – Лорънс Коен

"Как да научим децата да контролират импулсите си? Може да се опитаме да им внушим това чрез лекции, наказания и приятелски разговори, но нито едно от тези неща няма да даде желания резултат. Играта обаче ще успее.

Днес все по-често чуваме консервативни възгласи, когато стане дума за възпитание. Те призовават да бъдем строги и да се откажем от прекалената толерантност на поколението, което възпитаваше с помощта на д-р Бенджамин Спок. Истинският проблем всъщност трябва да се търси другаде и да се решава по различен начин: нито потисничеството, нито угаждането на децата им осигуряват човешката връзка, която им е необходима, за да са морални, отговорни и щастливи. Днес махалото се е люшнало от едната крайност – бой за малчуганите, към другата – тяхното разглезване... Ала и в двете положения липсва истински контакт между възрастните и рожбите им. Когато родителят е прекалено строг, той игнорира способността на детето да взима собствени решения; когато пък го глези, игнорира нуждата им да допринасят нещо за семейството като негови пълноценни членове.

Решението? За да са способни да се променят в положителна посока, децата трябва първо да почувстват топла връзка с някого и да се изпълнят с увереност, а играта е точно онова, чрез което се изгражда тъй нужната близост."

Лорънс Коен е детски психолог, специалист в игровата терапия. Автор е на няколко книги на теми, свързани с играта, родителството, отношенията между връстници, детското приятелство, има редица научни публикации. Той е консултант на държавни и частни училища в САЩ, както и обучител на родители.

"Първа глава

Ролята на игратав грижите за детето

Същината на живота е игра.

Замислете се за любящия поглед, с който се взира във вас пеленачето, за неподправената прегръдка, с която ви гуш­ка току-що проходилото дете, за близостта помежду ви вечер, когато разказвате приказка за лека нощ или за мълчаливата разходка ръка за ръка. Подобни трогателни моменти на близост с децата ни са част от отплатата за огромните усилия, които полагаме като родители. Ала тази топла връзка често ни се изплъзва. В един момент си даваме сметка, че вместо да си партнираме, се противопоставяме един на друг; вкопчили сме се в схватка, която не можем да прекратим. Последиците са известни за всички ни: бебето плаче без утеха, малчуганът изпада в истерии, третокласникът недоволства, че си ляга рано, дванайсетгодишната тийнейджърка се цупи в стаята си.

Детската жизнерадост и изследователски порив често се редуват с дърлене и сърдене. Друг път детето се скрива зад екрана на видеоиграта или заключената врата. С времето дълбоката ни родителска любов отстъпва място на негодуванието, раздразнението, дори гнева. Започваме да трием сол на главата на децата си, наказваме ги или просто отсичаме: „Хубаво, стой си в стаята!“ Понякога нервите ни не издържат и повишаваме тон, а друг път крещим просто по навик. И всичко това, защото се чувстваме безпомощни, отхвърлени и изолирани. Точно както децата, така и ние копнеем да възстановим топлия човешки контакт, а просто не знаем как. Ние продължаваме да ги обичаме, но споменът за онзи разтапящ ни бебешки поглед е някак далечен и избледнял. Ако пък е все още жив, той е примесен с горчилка от сякаш безвъзвратно изгубената близост.

Играта (и игровият подход) може да се окаже дълго търсеният път към дълбоката емоционална връзка между родител и дете. С присъщите си жизнерадост, емоционалност и сплотеност, тя може да намали стреса, съпътстващ родителските грижи.

Играта е начин да подхраним близостта, доверието и връзката между нас и детето, като влезем в неговия свят – там, където са валидни неговите правила. Когато той е безоблачен, играта дава простор на малчуганите да са радостни, ангажирани, отзивчиви и креативни. Играта е също така начинът, по който усвояват знания за света, изследват го, осмислят новите си преживявания и се съвземат от раз­очарованията в живота. За възрастните обаче тя невинаги е лесна, тъй като са забравили много. Децата и възрастните сякаш често живеят в коренно различни светове, въпреки че са под един покрив. Всеки счита заниманията на другия за досадни или странни. Едните се питат: как може това дете цял следобед да преоблича барбита? Другите се чудят: как не им писва цяла вечер да си чешат езиците?

Хем да си родител, хем да си забавен – това може и да звучи невъзможно, но понякога е достатъчно съвсем малко усилие, за да може родители и деца да се преоткрият един друг и да започнат да се забавляват заедно. Веднъж с деветгодишната ми дъщеря бяхме на концерт на открито. Танцувахме си встрани, когато видях, че на дансинга излизат майка и син. Тя се раздвижи, но той бе притеснен – закова се и скръсти ръце. Бе на около шест-седем години. Майка му се ядоса: „За какво ме домъкна тук? Няма ли да танцуваш?“ Той се запъна, сключвайки още по-силно ръце на гърдите си. Тъй като за всички ни беше ясно накъде вървят нещата, аз казах: „О, не, той просто танцува нов танц.“ След това скръстих ръце точно като него и му се усмихнах. Той също ми се усмихна и зае друга поза с ръце, а аз отново я изкопирах. Майка му не остана по-назад и се включи в имитацията. Всички се разсмях­ме. Той започна да свива рамене в такт с музиката, а майка му възкликна: „Ти танцуваш!“ След това момчето наистина започна да танцува – падна голяма веселба. На всички им беше забавно – в това число и на дъщеря ми, която търпеливо изчака, докато прилагах триковете на игровия подход, след което отново настоя да Ј посветя вниманието си. Щом обърнах нещата на игра, проблемът бе решен.

Този малък епизод показва, че родителите могат да си служат с игра навсякъде и в различни ситуации, не само в определеното за игра време. Този тип родителски подход започва с игра, но включва много повече неща – от утешаване на плачещото бебе до безгрижно размотаване из мола, от весел бой с възглавници до сваляне на помощните колела на велосипеда, от съвместно договаряне на правила до справяне с емоционалните травми след падане на детската площадка, от приготовления за училище до изслушване на детските страхове и мечти преди заспиване. За жалост тези простички взаимоотоншения понякога може да изглеждат невъзможни, да са пълни с усложнения или обременени с мрачни и болезнени чувства.

Факт е, че на нас, възрастните, невинаги ни е до забавления и игри. Ежедневието ни е пълно със стрес и задължения. Когато седнем на земята, за да поиграем с децата, често сме изтощени, напрегнати и отегчени, особено ако се налага спешно да превключим на нови обороти след дълъг работен ден или изтощителни домакински задължения. Макар да сме готови да изпълним желанието на децата (като майката на концерта на открито), ние лесно се ядосваме, ако те не оправдаят очакванията ни или изискват прекалено много от нас.

Понякога не успяваме да потиснем състезателния си дух или нуждата да държим нещата под контрол. Лесно се поддаваме на отегчението, раздразнението и разочарованието, защото не умеем да губим. Измъчваме се как да научим детето да хвърля топката правилно, а то иска просто да си подаваме. Оплакваме се, че децата трудно се концентрират за по-дълго време, но дали самите ние демонстрираме голямо търпение, когато седнем да играем на топчета, кукли, „Монополи“ или въображаеми светове? Бързо ни доскучава, разсейваме се или започва да ни човърка мисълта, че е по-добре да свършим някоя по-важна работа или да приготвим вечеря.

Веднъж, когато дъщеря ми беше в предучилищна, Ј хрумна нещо много забавно. Тя ми помогна да проявя духовитост, вместо да изпадна в истерия, че се приготвя бавно и закъсняваме. Една сутрин слезе долу, скри се зад вратата и ми прошепна:

– Престори се, че съм още горе, че закъсняваме и започваш да се ядосваш.

Послушах я и се разкрещях:

– Закъсняваме и вече побеснявам!

Скрита зад вратата, тя започна да се кикоти, като затискаше устата си с ръка. Провикнах се:

– Веднага слизай долу или тръгвам без теб. Ще отида сам в детската градина!

Тя вече избухна в смях, но аз се престорих, че не я чувам. Оставих я уж незабелязано да се промъкне покрай мен и продължих да разигравам театър, сякаш изобщо не я виждам. Тя се качи в колата, а аз не спирах с монолозите:

– Толкова съм ядосан. Учителите ще ме питат: „Къде е Ема?“, а аз ще им отвърна: „Тя не беше готова, затова тръгнах без нея.“

Дъщеря ми се заливаше от смях, въпреки че се опитваше да не издаде присъствието си. Благодарение на нея се получи много забавно! Вживяването в ролята на ядосания родител ми помогна да не се ядосам наистина, а играта поощри дъщеря ми да се приготви по-бързо!

. . .

Защо децата играят

Някои деца са лидери, други – последователи. Едни предпочитат да се преобличат и маскират, други си падат по игрите с топка. Ала всяко дете има вроден инстинкт за игра, който се проявява непосредствено след раждането и разцъфва, когато навърши две или три години. Играта е възможна навсякъде и по всяко време. Тя е паралелна вселена, изтъкана от фантазии и въображение, в която могат да влязат винаги когато пожелаят. Възрастните смятат, че играта е почивка, но за детето тя е по-скоро работа. За разлика от тях, то обича своята работа и рядко мечтае за отпуск. Освен това играта е основен похват, чрез който детето общува, експериментира и учи.

Неспособността или нежеланието на детето да играе е признак, че преживява сериозен емоционален стрес – подобно на възрастен, който не може да работи или отказва да говори. Често се налага децата, които са били жестоко малтретирани и пренебрегвани, първо да се научат да играят, за да може впоследствие да се възползват от игровата терапия. Защо гледаме с такова отвращение на детския труд? Защото се предполага, че той лишава децата от детство и игри. Още по-лошо е, когато трудът им се експлоатира за изгода на възрастните, както пише Сара Норклиф Клегхорн в тази поема от деветнадесети век:

Игрището за голф е толкова близо до завода

Игрището тъй близо до завода е,

че ден след ден кат от затвор

към волните играещи мъже

отрудени деца отправят взор.

Редица експерти говорят за играта като за отделен свят – свят, изпълнен с магия и въображение, свят, където детето може да бъде изцяло себе си. Психоложката Вирджиния Акслайн казва за малките деца: „Те могат да си направят планина, да се изкачат безопасно до върха Ј и да извикат към света с цяло гърло: „Мога да издигна планина, мога и да я изравня със земята. Тук мога всичко и съм голям!“2 На третия рожден ден на дъщеря ми се случи нещо, което много добре ми припомни какво всъщност е естеството на играта. Бях организирал всевъзможни игри за открито по случай празника, който щяхме да проведем в парка срещу нашата къща. Бидейки психолог, обясних всички тези сложни игри на децата, а те започнаха да ме гледат така, сякаш съм паднал от Марс. Зачудих се какво да направя. Тогава жена ми се намеси с думите: „Хайде сега всички бегом до другия край на парка и обратно!“ Децата се втурнаха през парка с весели крясъци и накрая се строполиха задъхани и кикотещи се на земята. Едно от момчетата ме погледна и каза: „Беше страхотно, може ли пак?“ Всичко ми стана ясно.

Независимо от това обаче не мога да спра да говоря за сериозния аспект на играта. Тя е забавна, но е също така сложна и изпълнена със смисъл. Колкото по-интелигентно е едно животно, толкова повече то играе. За разлика от плужеците и дърветата, човешките същества опознават света и самите себе си чрез експериментиране и практика. Някои от нещата научаваме автоматично, просто защото сме живи, но повечето – чрез игра. Детството при хората се удължава, което означава, че им се отваря все повече време за игра. Играта е важна не само защото е толкова скъпа за децата, но и защото дори да е най-обикновена, е изключително многопластова.

Да вземем съвсем прост пример – например баща и дете, които си подхвърлят топка. Внимателното наблюдение на играта може да се оприличи на наблюдаването на езерна вода под микроскоп – то ни разкрива колко много неща се случват съвсем незабелязано, докато играчите си подават топката. Детето развива координация между зрението и ръцете си, както и основни двигателни умения; и двамата участници се наслаждават на специалния споделен момент; детето практикува новото умение, докато го усвои, а след това гордо го демонстрира; ритъмът на топката, подхвърляна напред-назад е мост, който утвърждава дълбоката връзка между възрастния и детето; възклицанията на бащата от рода на „много добре“ и „страхотно я хвана“ изграждат у детето увереност и доверие.

Под повърхността обаче тази простичка игра обаче може да е заредена със силни чувства. Един баща, който идваше при мен на терапия, ми разказа как синът му всеки път забивал много злобно топката. Начинът, по който го правел, показвал ясно, че е ядосан и объркан. Заедно стигнахме до извода, че детето вероятно го пита: „Можеш ли да хванеш това, което ти подавам? Можеш ли да понесеш чувствата ми? Можеш ли да ме предпазиш от собствените ми импулси и гняв?“ Друг син обичаше да играе на подаване, но ако не хванеше топката, се разплакваше и изпадаше в истерия: „Казах ти да я хвърлиш по-ниско – никога не правиш това, което те помоля!“ В този случай детето най-вероятно използва играта като отдушник за натрупаната обида, която няма нищо общо с подаването на топка.

Естествено играта на топка или боричкането невинаги крият толкова дълбок смисъл. При всички положения обаче ролята им е по-голяма, отколкото си даваме сметка. Първо, играта дава възможност на децата да изпробват ролята и уменията на възрастния, точно както малките лъвчета правят, когато се боричкат едно с друго. Нашите деца буйстват или играят на къща. Експериментирайки със света и това, което могат да правят в него, децата изграждат увереност и придобиват умения.

Второ, играта е начин както да установиш близост, така и (което е още по-важно) да я възстановиш, след като е била накърнена. Шимпанзетата обичат да си гъделичкат дланите, особено след като са се сдърпали. Играта цели да задоволи изключителната ни (едва ли не неутолима) жажда за привързаност, любов и близост.

Третата цел на играта вероятно е присъща единствено на хората – емоционалното възстановяване. Представете си дете, което е имало тежък ден в училище. То се връща у дома и по един или друг начин ви показва, че има проблем. То говори за него или пък е раздразнителни и безобразничи. Заключва се в стаята си или изисква допълнително внимание. В повечето случаи детето спонтанно се заиграва, за да се почувства по-добре. Може да се заиграе на училище, само че този път то е в ролята на учителя. Може да играе на видеоигра и за известно време само да избива извънземни врагове. Може да се обади на приятел и да говори с него за проблема – вместо да играят, по-големите деца и възрастните често правят това. Като влиза в роля или преразказва историята, детето може да я промени така, че да е в ролята на човека, който разполага с властта. Като възпроизведе на игра преживяното, то се възстановява емоционално. Бягството в някоя книга или разгорещената игра на тенис също може да му помогне след тежък ден.

Познавах едно момиченце, което имаше трудности с четенето. Щом се прибереше след училище, тя винаги започваше да прави нещо, с което се справя много добре – в случая рисуване. Преди да обядва, показваше на родителите си какво е нарисувала. В този сладък момент тя възстановяваше близостта, връзката си с тях, самочувствието, че може да се справя и се възстановяваше след изживяното объркване и унижение от провала в училище.

Преди да навляза по-навътре в дълбокия смисъл на игра­та, нека повторя, че тя е преди всичко забавление. Времето, споделено с децата, трябва да е изпълнено с радост. Учителката на дъщеря ми в детската градина каза, че децата в тази възраст се смеят средно по триста пъти на ден. Какво би станало, ако всички бяхме такива? Нека правим нещата така, че да ни доставят удоволствие: да пеем безсмислени песнички, да се спъваме и падаме, да пресилваме комично ролите, в които влизаме, да се бием с възглавници, да разменяме шеги. Може би изгубвате контрол над себе си, ако трябва да повторите за стотен път на детето да си вземе обяда или да изхвърли боклука? Е, в такъв случай следващия път опитайте да го направите с престорен оперетен глас, вместо да му опявате както обикновено. Ако не друго, най-малкото ще спечелите вниманието му.

Както ще видим обаче, игровият подход на родителя към детето е нещо много повече. Чрез играта може да общуваме на дълбоко емоционално ниво, независимо какво правим: домакинстваме из къщи, спортуваме, пишем си домашното, мотаем се навън, гледаме телевизия, гушкаме се или дори налагаме дисциплина.

. . .

Четвърта глава

Изграждайтете увереност у детето

Никога няма да се предам!

Ема Коен, 4 г.

Един ден, когато дъщеря ми бе на около четири години, се боричкахме заедно. Вече няколко пъти бяхме играли по следния начин: тя се опитваше да мине покрай мен и да стигне до дивана, а аз се стараех да я спра. Този ден реших да я накарам да ме избута, използвайки физическата си сила, вместо да търси начин да ме надхитри и заобиколи. Докато се борехме усилих съпротивата, като я затруднявах все повече. Налагаше й се да използва все повече сила и тя се бореше упорито.

Докато я подтиквах да приложи по-голямо усилие и развие увереността във физическите си способности, аз не спирах да я насърчавам. Много е важно, когато се боричкаме с дете, да не се вживяваме толкова в състезанието, че да забравим на чия страна сме (на неговата!). Вече виждах, че тя започва да се отчайва и е склонна да се предаде. Опитах се да повдигна духа й, но това не даде резултат. Следващата ми идея бе да я поставя в силна позиция, като я раздразня достатъчно, че да вложи всичко от себе си в борбата. Същевременно се стремях да усеща, че тази игра е заради нея и аз съм на нейна страна. Започнах да се преструвам, че й се подигравам, казвайки с престорен, отблъскващ глас: „Защо просто не се предадеш? Никога няма да стигнеш до дивана!“

При тези думи тя престана да се бори, втурна се извън стаята и изчезна зад ъгъла. Реших, че явно съм сгазил лука; бях прекалил. Може би не бях показал достатъчно ясно, че не й се подигравам истински, а приятелски я подстрекавам. Мислите препускаха в главата ми и започнах да се чудя дали да я догоня и да й се извиня, или да й дам малко време да успокои страстите. Преди да успея да реша какво да правя, тя се върна с триумфално стиснати юмруци и широка усмивка. „НИКОГА няма да се предам!“ – извика тя и ме нападна с удвоена сила.

Не беше трудно да пробие блокадата към дивана, тъй като аз бях слисан от този изблик на увереност. Попитах я какво бе станало и тя каза:

– Отидох до стаята със сила, за да си взема още малко.

По-късно тя ми обясни, че се е намазала наужким със специален лосион, който да й даде повече сила. Тя бе открила свой собствен, самостоятелен източник на увереност и сила – точно както слончето Дъмбо, което откри, че може да лети и без вълшебното си перце.

Месеци наред след този ден ние се смеехме от сърце, докато аз се преструвах, че съм забравил великата й реплика на влизане в стаята.

– Кога ще се предам? Някога?... Когато се изморя?... Когато стане много трудно?... Как беше?

Тя размахваше юмруци във въздуха и произнасяше отново знаменитата реплика, сияеща от увереност:

– Никога няма да се предам!

Години след това тя продължава да отскача до стаята със сила, когато се изправи пред значително предизвикателство, особено физическо такова – например ако се почувства уморена на дълъг поход, а й предстои още път. Често когато ми е трудно да играя – защото съм отегчен, уморен или притеснен, – аз също отивам в стаята със сила и наново решавам да не се предавам никога. След това мога да се върна към играта и да се включа с цяло сърце."