Споделянето и препятствията пред него
През изминалата седмица се случи нещо значимо както за екипа на ЦПО, от който съм част, така и за 64 директори, учители и специалисти - екипите на петте партньорски училища по програма „Едно училище за всички“. Случи се среща. В тази статия аз няма да обърна внимание на целенасочените усилия и участието на всеки един, за да може да може да се случи една среща, а на нещо много по-естествено от полагането на усилия – тенденция хората да се свързват едни с други и да споделят опит, преживявания, идеи, усилия.
Някои теоретици и клиницисти смятат, че човешката склонност към създаване на отношения е нещо, с което се раждаме и в най-голяма степен отговорна за всичко, което ни предстои.
Независимо от това дали се съгласяваме или не с подобно твърдение, в работата си, а и не само, аз и колегите ми се водим от убеждението, че срещите, които подпомагат споделянето, могат да донесат добро на членовете на една група.
Ето защо ние от ЦПО се опитваме да инициираме разнообразни формати и групи, в които това е споделяне между различните участници, е възможно да се случи. Съвсем спонтанно, а и когато бъдат попитани самите учители и родители - участници в тези срещи са категорични в това, че разнообразните формати, в които имат възможност да обменят идеи, практики, притеснения със свои колеги/други родители са едно от нещата, които им носи най-голямо удовлетворение и полза, за да се чувстват по-уверени в работата си или в родителстването си.
Човешките отношения сами по себе си обаче не са гарант за това, че споделянето между хората се случва. Понякога пред него има много бариери, които възпрепятстват щедростта, желанието да се учиш, възможността ти да се свързваш с другите. Причините за това могат да се дължат както на много лични вътрешни фактори за всеки един от участниците, така и липсата на разбиране от страна на ръководството за смисъла на споделянето между колеги.
Често срещани са притесненията около това да откровен с колегите си за трудностите, които преживяваш в работата си. В работата си обаче ние срещаме и обратното - много добри практики остават несподелени между учители/колеги или поради невъзможността да се намери пространство, в което да се случи споделянето, или поради желанието да задържиш само за себе си знание, което си открил с личен труд.
Споменахме, че крайъгълен камък би могла да се окаже липсата на политики и практики, в организацията, които да подкрепят обмяната на идеи. Някои ръководители разбират екипната работа като организация на добре работещи индивидуалности, а не на цялото, което образуват те. Често се срещаме с учители, които споделят, че се чувстват така – като хора, които полагат много лични усилия, но не виждат мястото им в цялото. Това в крайна сметка довежда чувство на отчуждение и демотивация, която постепенно се отразява, както на личната работа на този човек, така и на резултатността от нея за цялата организация. В случая с учителите потърпевши са най-вече децата.
Липсата на време също е както основание, така и оправдание за неслучването на разговорите между хората.
В последваща наша статия ще разгледаме формати, които използваме в ЦПО, за да улесним споделянето между различните участници на една група, била тя учителска, родителска или детска.
Стефка Чинчева, психолог, Център за приобщаващо образование