Хиперактивното дете

Милена Манова е сертифициран позитивен психотерапевт към Дружеството по позитивна психотерапия. Дипломиран обучител по позитивна психотерапия. Хонуруван преподавател в СУ ”Св. Климент Охридски” и управител на Института по Позитивна Психотерапия, гр. София. Автор е на книгата „Хиперактивното дете” и съавтор на книгата „Защо все аз? Терапевтични приказки за деца и родители”.

Детето ви не спира да тича из къщи, докато вие копнеете за почивка. На обществени места е неудържимо и иска всичко, което види. Белите са основния му почерк. С доста усилия заспива, а и не задълго. От бебе трудно се успокоява, често агресивно си спечелва играчката от други деца...

Ако сте чували за хиперактивност, може би си мислите, че е възможно вашето дете да страда от нещо подобно, но не бързайте да му слагате подобен етикет, защото всъщност, това е  диагноза, която изисква специализирано наблюдение и терапия. Съществува много и противоречива литература по въпроса.

Скоро на българския пазар излезе и Практическото ръководство на Милена Манова, където тя обобщава основните аспекти, които говорят за наличие на Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ):

1. Хиперактивност – смята се, че може да се долови рано – до 5 г. възраст, но валидната диагноза е след тази възраст. Децата се отличават с липса на постоянство, бързопреходност от една дейност към друга, без да  довършват  започнатото. Хаотичност и прекомерна активност. Регулацията на самоконтрола е силно занижена.  Повишената  двигателна подвижност и неспокойствие се проявяват особено в структурирани дейности, изискващи относителен покой.

2. Нарушено внимание – лесна загуба на интерес, трудно задържане на вниманието към един тип дейност. При възлагане на рутинна  задача, с течение на времето, изпълнението  се влошава, в сравнение с другите деца. Лесно  се отказват и не желаят да продължат, ако няма незабавен резултат. Но това не се отнася за случаите, когато те избират какво да правят.

3. Импулсивност – бързи и необмислени реакции, склонност към непремерен риск, без да се отчитат възможните последствия. Не могат да отлагат задоволяването на желанията си и погрешно отстрани са приемани за егоцентрични и разглезени. Трудно спазват дистанция, прекалено невъздържани са. В игрите са нетолератни, не изчакват реда си. Поради тази причина са изолирани и с лоша репутация сред връстниците си.

Почти всички деца с такава диагноза се справят в училище под действителните си възможности, установени чрез теста им за интелигентност. Нямат интелектуални, а по-скоро мотивационни проблеми. По-слабите резултати са следствие на невнимателно, неспокойно и импулсивно поведение в класната стая.

Между 30-60% от децата със СДВХ имат говорни и езикови проблеми. За тях е по-характерно да забавят началото на говора в ранно детство. По-трудна се оказва организацията на мисълта и представянето й в ясна, нормална по темп и съдържание словесна форма.

Стратегиите на децата са спорадични и неефективни, на принципа на проба-грешка, като децата се затрудняват да обяснят как са стигнали до тях.

Ниска самооценка, но склонност към риск. Противопоставящо се и предизвикателно поведение.

Често се отчита трудно заспиване, нежелание да лягат навреме и скъсено време за сън.

Естествено имат повече трудности и с външния свят – притежават силно развито чувство за справедливост, комбинирано с нисък праг на фрустрация и затова вероятно по-често се чувстват неразбрани, отхвърени, воюващи за своята истина.

Те са непопулярни, нежелани в игрите и общуването с другите деца.

Повечето изследователи в областта поддържат биологичното предразположение към разстройството: генетични фактори, специфично нарушение на биохимията на префронталния дял, който отговаря за задържането, планирането и регулацията на поведението ; социални фактори , които се отнасят до комуникацията родител-дете.

СДВХ се определя като поведенческо  нарушение, което се появява в детството и според редица автори проявите му изчезват след пубертета. Но според по-нови данни голяма част от симптомите се трансформират и продължават през юношеството и  в зряла възраст.

Родителите на хиперактивните деца обикновено се концентрират повече върху оплакванията и недостатъците на детето си. Приемат го като буйно и неподлежащо на дисциплиниране. Неизменно го сравняват с други деца, със самите себе си като деца, с идеалистичната си представа за „послушното дете” и това ги прави още по-изискващи и обръщащи критиката и към себе си. Негативното им отношение само засилва поведенческите акценти у детето и го кара да се проявява като още по-непослушно и неуправляемо. Всъщност терапевтичната работа с такива деца минава през откриване и работа с техните способности и силни страни.

Когато хиперактивните деца станат хиперактивни възрастни

Като най-характерни прояви на СДВХ в по-зряла възраст са: непрестанно безпокойство и необходимост от постоянна въвлеченост в дейност, което може да се изрази както в честа смяна на работата, извършаване на множество задачи едновременно, така и в работохолизъм, партньорска неудовлетвореност и желание за промяна в интимната сфера, склонност към инциденти и наранявания, често поради постоянен стремеж към авантюристични преживявяния. Наблюдават се още тревожност и склонност към  зависимости.

Кой е по-вероятно да е хиперактивен – момчетата и момичетата?

Проучванията на детската популация доказват наличие на симптоматиката в широко вариращи граници – от 4 до 12%. Генерално би могло да се приеме, че процентното съотношение е 9,2% за момчетата и 2,9% за момичетата, т.е. три пъти по-често срещано при момчетата.

• Децата не възприемат наказания и отрицания, но за сметка на това реагират на похвали и одобрение. Хвалете усилията му, дори изпълнението да не е съвършено.

• Организирайте подробно дневното разписание на детето. Изгответе календар със задачи - това успокоява детето и му носи предвидимост.

• Давайте кратки и ясни указания (до 5- 10 думи).

• Разпределете задачите на малки стъпки.

• Много важен е контактът с очи с дете
то, особено когато давате инструкции. Докосвайте детето, за да привлечете внимание.

• Следете детето да не се натоварва и преуморява, тъй като тогава нараства хиперактивността.

• Не забранявайте, а молете.

• Предлагайте  ограничен избор.

• Сменяйте дейностите – учете на кратки интервали с почивка на всеки 15 минути.

• Открийте какво му доставя удоволствие – това е важно за самоуважението на детето.

• Бъдете последователни в изискванията си.  Останете спокойни и не забравяйте да се погрижите за собствените си потребности.