"Kлючът към успешната работа с едно дете е да го познаваме добре"

Д-р Джералдин Сканлън е психолог, изследовател и преподавател в областта на психологията и приобщаващото образование в Dublin City University, Дъблин, Ирландия. Специалист в сферата на  приложния поведенчески анализ (ABA) и е разработила програми за училищата на негова основа. Има повече от 14 години опит като учител в детска градина и 15 години като обучител на учители.

Д-р Сканлън е запозната с образователната действителност у нас.  Била е в България няколко пъти на работни посещения в рамките на проекти, съвместно със Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и Център за приобщаващо образование.Този път  тя е в ролята на консултант по въпросите на приобщаващото образование  към офиса на УНИЦЕФ  в България. Работата й е част от кампанията „Заедно от детската градина“.

От 8 до 10 септември 2016 г.  д-р Джералдин Сканлън проведе семинар за обучители, които на свой ред да обучат учителите на ефективни стратегии за оказване на подкрепа на децата със специфични нужди, както и за изграждане на приобщаваща образователна среда в детските градини.

Какво още можете да ни кажете за проекта „Заедно от детската градина“?

Проектът цели да повиши информираността на обществото относно предизвикателствата пред приобщаването на децата със специални образователни потребности в детските градини, както и начините да бъде осигурена подходяща подкрепа за децата, особено тези с увреждания, за техните семейства и учителите в детските градини.

Поводът да съм тук днес е обучението за обучители, което имам удоволствието да водя. Смисълът е да съберем на едно място учителите от детските градини, да ги подкрепим да работят заедно, за да се чувстват по-уверени, да наблюдават и изследват. Важно е да станат активни и самите те да инициират подобни срещи, в които да обменят опит и да учат. Учителите минават през достатъчно обучения, а в рамките на дейности ще ги срещаме с професионалисти в областта на приобщаващото образование. Но това, от което учителите имат преди всичко нужда, е да развият уменията си. А уменията се развиват с правене на нещата, в практиката.

Да, практиката е същината на ученето. Но когато един учител за пръв път се сблъска с дете с нужда от допълнителна подкрепа в своя клас, откъде да започне?

Това, за което говорих и на семинара днес е, че учителят трябва да се опита първо да идентифицира потребностите на детето. Да наблюдава детето внимателно и да види къде биха могли да бъдат предизвикателствата за него. Често те не са забележими. Когато говорим за обучителни трудности, може да става дума за дислексия, диспраксия и т.н. Това са по-скоро скрити, невидими затруднения. Едно от нещата, на които можем да обърнем внимание е работната памет.  Ако детето има трудности да преработва информацията - да я запомня, да я извлича и прилага в нова ситуация, то задължително ще се нуждае от нашата подкрепа. Критичните задачи за такова дете биха били четене с разбиране, копиране на текст от дъската, изпълнение на по-сложни инструкции. Единственият начин учителят да разбере от какво има нужда детето, е преди всичко да го опознае добре. Това, което винаги казвам и на моите студенти е, че ключът към успешната работа с едно дете, е това да го познават добре, да знаят силните му страни и предизвикателствата, които то среща, да знаят какво обича, кои са любимите му неща.

За какво да наблюдаваме? Има ли конкретни неща, на които да наблегнем?

Необходимо е да наблюдаваме детето в различни ситуации: навън, в класната стая/ групата, как си общува с другите деца.  Важно е да научим повече за неговото развитие във всички аспекти : физическо,  когнитивно, емоционално и социално развитие. И да го наблюдаваме във всички тези различни сфери на развитие. Ако детето, например, има езиков проблем - проблем с общуването, тогава ще е много очевидно откъде да започнем. Задължително е да наблюдаваме как детето  общува с другите. Няма как да знаем преди да сме го наблюдавали. Понякога може да отделим много време, но да не видим нищо, друг път много лесно да разберем от къде да започнем.  Преди да започнем работата с това дете е важно да гледаме какво прави за около 10-15 минути без да се намесваме, да си водим записки, да разгледаме негови работи – рисунки, тетрадки, да видим първо с какво детето се справя, а чак после да търсим какво не може да прави. Това също е много важно, да търсим и да видим силните страни, не задължително трудностите. Можем да работим само с възможностите на децата, които виждаме.

Обикновено се случва обратното. „Той не може да си връзва обувките, не сяда на стола, удря другите деца? Какво да правим с него?“

Да, понякога се случва точно това, казваме за детето „той или тя не се справя с това или онова“. И тръгваме оттам. Започваме да го учим на нещата, които не умее. Това е тежък и дълъг процес. Все едно сме започнали отзад-напред. Когато става въпрос за писането на образователните планове, трябва да започнем със силните страни на детето. Онова, което родителите искат да знаят е какво могат да правят  техните деца сами.

За да постигнем успех в работата с детето, както казахте днес, е важно да си поставим преди всичко ясни цели. Кои цели са разумни?

Трябва да са конкретни, измерими, в рамките на възможностите на детето и реалистични.

Откъде да започнем?

След като сме наблюдавали детето и го познаваме добре е време да си набележим приоритетните области, в които искаме да работим. Добре е ясно да посочим целите, да идентифицираме какви биха били пречките за постигането им, да видим силните страни на детето, свързани с целите и да си набележим стратегии за постигането на тези цели. Разбира се да сложим и срок. Не е задължително целта да е голяма, може да започнем с нещо малко, като например: „Ученикът се фокусира върху конкретна задача за 5 мин.“ Често, за да променим определено поведение, е важно преди всичко да променим средата.

Какво става, ако учителите не могат да се справят с проблемното поведение в клас? Какви са техните опции? Не могат да кажат: „Аз не искам това дете в моя клас“… но понякога е наистина трудно…

Моето разбиране за системата в България е, че вие имате специалисти, но те не винаги са  там, за да помагат, а това им е работата - да дойдат и да помогнат на учителя. И ако учителят каже: „Аз не мога да се справя с това дете, не знам какво да правя с него…“, може би наистина никой не му е казал какво да прави с тези деца… Ако системата е направена така, че професионалистите са налични на място  и някой трябва да помогне на учителите да се справят с определен тип поведение, те просто трябва да заемат позицията си и да свършат това, което се очаква от тях. Не е толкова сложно. Ако системата работи както трябва, това се случва.

Новият закон казва, че учителят трябва да е достатъчно чувствителен, за да забележи трудностите у децата, силните страни, да е в състояние да ги опише и да намери начин да подкрепи детето.

Това е така и учителите трябва да се обучат да го правят.

Но когато това е в закона и ти казват:“ Длъжен си да го изпълниш“, но никой не ти казва как …

Точно с този проект с УНИЦЕФ показваме как да го направим. Днес започнахме с Функционалната оценка, простички неща, как например да помогнем на дете с аутизъм да се научи да носи столчето си като разделим задачата на малки стъпки, първо да му покажем как да вдигне стола, после как да направи стъпките, да сме търпеливи…. Не може просто да му кажем: „Донеси този стол тук“! Започваме с много малко, с основните неща. Когато  ние трябва да изпълним една задача, например да се научим да шофираме, не се научаваме на първия ден. Отнема ни време. Имаме цел: тя е да се научим как да управляваме кола. Но това може да отнеме много посещения - 3 месеца или 2 месеца време. А ние, да кажем, нямаме обучителни трудности. Всяко ново умение изисква време, за едни по-малко, за други – повече. Много зависи от уменията и експертизата на инструктора, на обучаващия. Ако учителят не може да научи ученика си, тогава е сложно. Учителите са много възпрепятствани от Държавните образователни изисквания, от програмите и всички административни задачи. Не винаги могат да отделят необходимото време.

Мисля, че трябва да назовем и да адресираме директно проблема и в случая той е старият режим, старата образователна система. Хората са научени да работят по определен начин.  Има учители, които са били ученици по време на режима преди 89-та година, които са се обучавали в университета по време на режима, няма как да очакваме от тях да виждат нещата по друг начин. Това е огромна промяна, която се изисква от тях. Не можем да ги виним. Това, върху което е важно настина да се концентрирате тук е обучението на учителите.

Ако искаме да променим начина, по който правим нещата, по който виждаме нещата и системата на образованието, трябва да започнем от обученията на учителите.

Въпрос на мотивация ли е или въпрос на нагласи учителите да станат по-приемащи различието?

Винаги ще има хора, които не искат да се променят, ще има учители, които не желаят да учат повече или вече са уморени. Защото те не са учили, за да правят това. Имат правото да не желаят да се променят.

Кога бихме могли да кажем, че един учител успешно е приобщил ученик в общообразователната среда?

Тук наистина ще разбия един голям мит. Никога не би могло да има пълно приобщаване, никога. Ако погледнем рамката на процеса на приобщаване, няма как да кажем, че сме изпълнили всичко. Винаги ще има липсващи парчета и нови предизвикателства. Сега, например, най-голямото предизвикателство е бежанската вълна. Дори общества, които казват „Ние сме приемащи и приобщаващи“ не искат бежанците пред своята врата.

Какво е приобщаването? Казваме, че ако едно дете се чувства добре в определена среда, значи е приобщено успешно, то е част от обществото, от класа, от групата…

Но може да имаме дете, което няма никакви обучителни трудности и просто да не се чувства добре където е, заради негови личности особености. Може да не харесва училището, или учителя, или да не обича да става рано. Не е толкова просто. Никога не можем да кажем, че едно дете е напълно приобщено. Приобщаването е процес и успоредно с него  се случват много други неща. Дори когато сме с приятели, може пак да се чувстваме изключени и неприобщени -  може да сме имали безсънна нощ и да не сме в настроение, да сме болни… или да не се чувстваме включени в разговора, просто защото не сме били на срещата предния път и не знаем за какво става въпрос… има много причини.

Когато говорим за смисъла на приобщаването, то е да предостави платформа на тези деца, да бъдат толкова активни и инициативни в средата, колкото биха могли да бъдат. Да оперират със средата в максимална степен според техните възможности, да използват пълният си капацитет от знания и умения; да бъдат уважавани заради различията си. Това е основната ценност на приобщаването за всички нас, да уважаваме хората въпреки техните различия и заради тези различия.

Как можем да подкрепим позитивното поведение в класната стая? Кажете ни теория, която ще ни помогне?

Не работя с теории, работя с изследвания. Дейността ми е базирана на изследвания. Наблюдавам децата и подхождам според това, което имам като доказателства.

И все пак?

Няма доказателства, че дори най-популярните теории наистина работят – дори Таксономията на Блум, Теорията за множествената интелигентност на Гарднър, теорията на Пиаже. Няма доказателства за това, че „стиловете на учене“ съществуват … Не ги отричам, но наистина няма доказателства. Всички учим по всякакъв начин. Въпросът е каквито и теории да използваме, да гледаме преди всичко какво работи за конкретното дете, кое е добро за детето и това да вземем от теорията.

Хубавото на теориите е, че ни ангажират, карат ни да се замисляме за нещата и да се променяме, да израстваме и да учим все повече.

Учителската професия изисква непрестанно учене, непрестанно усъвършенстване. Това понякога измаря. А и работата от друга страна ни стресира. Какъв е най-добрият начин за учителите да се справят с „прегарянето“?

Да си вземат почивка. За няколко години да сменят професията. Това е професия, която изисква много енергия и посвещаване. Ако един учител всеки ден ходи на училище и прави едно и също, то няма как да не прегори, няма как да не се измори. В Ирландия например можеш да си вземеш почивка от кариерата за няколко години, ако искаш да пробваш друга професия или да направиш докторантура. Тези, които искат, могат. Нашата система го позволява. Не получаваш заплата през това време, но имаш възможност да се оттеглиш като останеш формално на работното си място и при желание можеш да се върнеш.

Един добър вариант за учителите, които искат да си отдъхнат от уроците, е да станат обучители на учители. Оставаш в сферата на образованието, но нямаш часове всеки ден, не ходиш на училище, а работиш с възрастни в друга среда. В Ирландия имаме добре разписана рамка за продължаващо обучение. Аз насърчавам учителите, които се справят добре в клас, да сменят малко професионалната си среда. Защо не? А това е полезно и за другите учители. Учителите обичат да учат от други учители, да споделят опита си с колеги.

Видео: Как изглежда приобщаващото образование? - интервю с д-р Джералдин Сканлън по време на конференцията "Приобщаващо образование – образованието на 21 век"

Видео: Приобщаващото образование в три думи - близ интервю с д-р Джералдин Сканлън, Дъблински университет и проф. Джон Рейвънскрофт, Единбургски университет