Детето - пасивен или активен участник в своето развитие

Какво чувстват и мислят децата? Как децата преживяват себе си и другите? Имат ли памет децата за събития, които според нас със сложността си надхвърлят детските възможности? Докъде се простират тези възможности? Доколко те зависят от усилията ни да ги развиваме?

Днес учените са категорични по отношение на това, че най-ранното детство е периодът, който до голяма степен определя живота ни на възрастни. Този неоспорим факт намира своето отражение в израза „важни са първите седем“ или негативния му вариант - „липсват му първите седем“. В разбирането на хората обаче, тези коментари обичайно засягат онази част от детското развитие, която е свързана с възпитанието на детето от родителите му. Това отчасти може да се обясни с влиянието на теориите за социокултурния контекст, който има съществена роля във формирането на човека като социално същество.

Едновременно с това обаче съвременните тенденции в науката се опитват да разглеждат детето като активен участник в своето развитие. Това означава, че в днешно време детето се разглежда като съвкупност от констуционалната си същност (свързана с влиянието на генетичните фактори), средата, която го заобикаля и активното взаимодействие с тази среда. Това поставя самото дете в една нова позиция – то вече не се разглежда като безпомощно и пасивно изложено на въздействията на обкръжението си. Съвременните изследвания показват недвусмислено това, че благодарение на способността си да се учи, детето проявява голяма гъвкавост по отношение на влиянията отвън, които могат да отклонят нормалното му развитие (физическото или емоционалното отсъствие на майката, обстоятелства в живота на семейството – смърт, бедност, упражнявано насилие и т.н.). Доказателство за това е всяко дете, което в относително подобни ситуации на други деца, реагира по различен начин на случващото се и мобилизира индивидуалните си ресурси за справяне. По този начин отделните травматични събития могат да имат патогенни влияния само в определени случаи, а не сами по себе си, и се превръщат в субективно предизвикателство  пред отделното дете. Децата се различават помежду си в чувствителността си, в потребността си от контакт с околните, във възможността да се саморегулират. Всъщност тази способност за относителна регулация е онова, заради което след време ще може да кажем „той е зрял човек“.

Според Даниел Стърн* всяко детско преживяване се основава на чувството за собствено аз. Независимо от това, че това ядро е извън съзнателния обсег на възприятията, то е причина  за преживяването на чувства, извършването на определени действия, създаването на намерения и планове, превръщането на всичко това в думи и комуникирането им с околните.

Тази представа за детето го превръща в архитект на собствения му вътрешен свят, без да ни лишава от отговорността да полагаме усилия, с които да го развиваме. Под усилия тук се имат предвид, както ангажирането с дейности, които целят постигането на определени компетенции и умения (напр. такива към които е грижовно училището), така и онези, които приличат повече на свободната детска игра, в която основните герои са въображението, страховете и фантазиите на детето, към които би следвало да се отнасяме с уважение и любопитство да са такива, каквито са.  Това означава, че детето е повече от онова, което мислим за него. Личната ни нагласа към това твърдение е онова, което ни води към разбирането на детския свят, повече от всяка педагогика, съвет или становище на специалист.

* Даниел Стърн е може би най-големият психоаналитичен изследовател на ранното детско развитие. Най-популярната му книга е "Вътрешноличностния свят на детето”.

Снимка: Photl.com