Акомодациите в класната стая и Теорията „Тhe 4 Cs"

Акомодации[1]       Модификации[2]

Активност  от типа на разходка в коридорa няколко пъти на ден, може да е достатъчна за едно дете, за да успее да запази концентрация в класна стая с още 23 деца. За друго дете, може съвсем да не стига. Също така нека не забравяме, че някои деца биха могли да имат и трудности с преработката на информацията от средата - някои се превъзбуждат, а други стават летаргични. Децата, които са твърде спокойни и летаргични могат да са разсеяни, но да не го показват с движения – обикновено можете да ги видите отпуснати на някой чин в задната част на класната стая да си чоплят пуловера или нещо друго. Превъзбудените деца пък са разконцентрирани и хиперактивни – обикновено те си навличат неприятности и биват отстранявани от час. В същото време надареното дете може би си набавя достатъчно информация, за да справи на тестовете, но в сравнение с това, което може да постигне предвид заложбите си, не се справя достатъчно добре.

Как отговаряме на нуждите на учениците, които учат различно от връстниците си? Преди всичко започваме като се учим за разбираме и уважаваме тези различия. След това разчитаме на любопитство, креативност, съвместна дейност и комуникация, [3] (теорията наречена The 4 C’s),  за да  успеем да подкрепим ученето и да пригодим средата и учебните планове към него.

Какво изискват любопитството и креативността?

Всеки учен, които изследва как работи човешкият мозък, би казал, че за да активираме тези качества у себе си, които са част от екзекутивните функции[4], трябва да успокоим лимбичната система на мозъка, която отговаря за изпитването на страх и гняв. Ядосвайки се на дете, което не се представя според очакванията ни, блокираме автоматично своята креативност и оптимистичност, които са свързани с любопитството и жажадата за нови знания. На снимки от ядрено-магнитен резонанс (MRI - Magnetic resonance imaging) се вижда ясно притокът на кръв към предната част на мозъка, която отговаря за екзекутивните функции, да намалява и да се насочва към лимбичната система, където се фокусира усещането за страх и гняв.

Какво изискват съвместната дейност и комуникацията?

Емоционална интелигентност, уважение и добри комуникативни умения сред всички членове на екипа. „Мама знае най-добре“ или „Нека оставим това на професионалистите“ показват  нагласи, които се коренят в Егото, и по-скоро в нашите страхове : „Ако аз не държа контрола, ако аз не съм експертът с главно Е, тогава съм пълен провал, не ставам за нищо.“ А какво прави страхът с нас? Отново – блокира нашата креативност и любопитство.  Да намерим нов път към решението на даден проблем или по-добър начин  да изразим себе си, изисква работещи екзекутивни функции, а не страх в лимбичната система.

Нашите деца имат нужда ние да оставим на страна Егото си и да дадем най-доброто от себе си, за да общуваме ефективно и да подхождаме с уважаваме към всички членове на училищния екип, в това число и детето.

Колкото по-големи стават нашите деца, толкова повече те трябва да бъдат включени във вземането на решения по въпроси, които се отнасят до обучението им. Необходимо е да се научат да бъдат свои защитници по начин, който е социално приемлив.

Да разгледаме следния казус: Ако даден ученик седи на определено място в класната стая в началото на учебната година, а след месец примерно се окаже, че започва много да се разсейва, заради шума от ремонтни дейности, които се чуват отвън, и би бил далеч по-съсредоточен, ако си смени мястото, дали той ще отиде при учителя, за да му каже, че иска да смени мястото си? Дали учителят от своя страна ще забележи това? А родителят дали изобщо ще има представа какво се случва? Учили ли сме някога нашите деца да не обръщат внимание на страха, яда, негодуванието и възмущението,  а да използват своите екзекутивни функции в класната стая?, за да са по-креативни. („Бих могъл да питам да си сменя мястото и да си реша проблема.“  И комуникативни ( „Бих могъл да попитам учтиво.“) Имат ли децата увереността да изразят своите потребности по подходящ начин и да си сътрудничат с други деца и възрастници за решаването на проблеми?

В допълнение към това е добре да запомним, че ние може да сме възрастните, но това не значи, че ние вземаме последните решения, защото имаме повече власт. Значи, че просто трябва да се държим като големи хора. Когато детето ни критикува или ни е гневно, значи ли че веднага трябва да влизаме в борба за надмощие с него? Това държание на възрастен човек ли е? Какво ще се случи, ако просто си поемем дълбоко въздух, обмислим случилото се и използваме нашата изобретателност, любопитство и умения за съвместна работа, за да открием каква е причината за проблема и да я адресираме?

Децата са сложно нещо, но можем да направим живота си по-лесен, ако си дадем време да се успокоим, да намалим тревожността си, страха си, да уталожим гнева си и да бъдем по любопитни, креативни, кооперативни и да общуваме повече. Само тогава ще намерим подходящите акомодации в средата и правилните модификации в дейностите, които са подходящи за децата ни.