Каква е разликата между това да говорим за психичното здраве в училище и това да лекуваме учителите?

От Цeнтър за приобщаващо образование(ЦПО) не за първи път поставяме темата за психичното здраве в училище (Допълнителната подкрепа и психичната грижа за учителите; Психотестове вместо подкрепа за учителите). И би трябвало това да е важна тема за всички, ако като общество имаме изисквания към това децата ни да получават все повече от образованието, което отговаря на настоящето и бъдещето, в което ни се иска да живеем.  

В рамките на тази статия ще се опитаме да направим едно важно уточнение, а именно да дефинираме по-ясно психичното здраве на учителите, за което говорим в Модела за изграждане на приобщаваща училищна среда на ЦПО. Причината да ни се струва важно да направим това уточнение, произтича директно от практиката ни и от ежедневните ни срещи с учителите. Te поставят въпроси пред нас и се осмеляват да пожелаят пред себе си и пред нас, възможността да положат усилия за това да подобрят психо-емоционалния климат помежду си в училище.

На първо място е важно да кажем това, че под психична грижа за учителите в училище ние от ЦПО нямаме предвид психологическото консултиране или някаква форма на индивидуална или групова терапия на отделни негови учители, които може би имат нужда от такава. Когато говорим за допълнителна подкрепа и психична грижа за училището в Модела на ЦПО, ние имаме предвид необходимостта да се обърне внимание и отрази значимостта на емоционалните преживявания на учителите в училище и условията, които биха могли да ги благоприятстват. В този смисъл онова, което е необходимо е изграждането на училищна среда, която се опитва непрекъснато да проблематизира и подобрява общия психо-емоционален климат в училище като зачита тези преживяванията и третира учителите като значими личности, наред с децата. 

Правим тази разлика между психологическото консултиране и формите на терапия и грижата, която ръководството на училището трябва да положи за благосъстоянието на своите учители по няколко причини.

Първо, защото въвличането в терапевтичен или консултативен процес е неизменно изключително и доброволно право на отделния човек, в този случай на отделния учител. Никой ръководител на институция не може да реши от името на отделния служител дали той да започне терапия или консултиране, защото това е начинание, което зависи от личната заявка на човек и това не подлежи на обсъждане.

Онова, което може да си позволи да направи ръководителят/ите  на едно училище в случаите, в които идентифицира в екипа си нуждата от такъв тип грижа за отделен учител/и е да организира възможност/и, в която този учител да се информира за начините, по който той може да се потърси помощ за себе си извън училището. Това би могло да се случи под формата на информационна кампания за психичното здраве и/или срещи с компетентни външни специалисти или ресурс наличен в самото училище (ако има такъв), които биха могли да информират за различните форми на психична грижа, които се предлагат в общността и професионалните критерии, на които те трябва да отговарят, за да се считат за помагащи и легитимни.

Тогава, когато се касае за наличие на психична болест, която затруднява критичността и преценката на страдащия, неговите близки (ако това е възможно) са мобилизирани около поемане на отговорността за лечението му. В никой случай това не е ангажимент или правомощие на неговия работодател.  

Втората причина, поради която ние различаваме грижата за психичното здраве на учителите в училище от специализираната грижа под формата на психологическо консултиране или индивидуална или групова терапия за отделния учител, е свързана с липсата на квалификация и законово и морално право на ръководителите да диагностицират, класифицират и предлагат интервенции, които касаят личното благосъстояние на отделния учител. Такова нямат и наетите в училище психолози (там където има), защото те са в различна позиция спрямо учителите в училище, (преди всичко в ролята на техни колеги). По тази причина те не биха могли да бъдат ангажирани като техни терапевти. Консултантът/терапевтът би трябвало да е някой, който е винаги непознат и неутрален на клиента/пациента, а не в лични/колегиални отношения с него. Професионалните отношения в една организация също са лични отношения и те изключват възможността за терапевтична връзка. Примерите в подкрепа на обратното са в сферата на порочните практики, отколкото доказателство в подкрепа.

Ето защо е много важно да кажем още веднъж и тук, така както го правим и пред самите учители, че активностите и дейностите, които може да избере ръководството на училището за подобряване на психо-емоционалния климат в училище не са форма на терапия за учителите, не са свързани с личните им проблеми, а се опитват да поставят на масата значими теми от професионалния им живот и взаимоотношенията помежду им в контекста на професионалната им роля.