"Личната промяна е най-трудна." Интервю с Наталия Димитрова, учител в 202 ОУ „Христо Ботев“, с. Долни Пасарел

Facebook icon
Twitter icon
Google icon
e-mail icon
12/01/2017 - 11:00

Как се изгражда приобщаваща училищна среда споделят учители, директори и специалисти от училища-партньори в Програмата "Едно училище за всички".

Първото интервю, което Ви представяме е с Наталия Димитрова, учител в начален етап.

 

 

Моля, представете се накратко:

Казвам се Наталия Димитрова. В момента съм начален учител в 202 ОУ „Христо Ботев“, с. Долни Пасарел. Отговарям за работата и екипите по Приобщаващо образование в училището. В недългия си педагогически стаж (7 години) съм работила с не големи групи деца (до 20), с преобладаващ ромски етнос, деца със СОП.  Няколко години работих по методиката JUMP MATH и за кратко като методист към Института по прогресивно образование. Любим предмет – математика.  :)

 

Разкажете ни за Вашето училище:

202 ОУ е защитено училище, което се намира на 35 км от центъра на град София.

Трудните условия на пътуване от селото към града (Самоковско шосе и неговите опасни завои), отдалечеността му, са породили нуждата да бъде обявен този статут.

В училището се обучават около 65 деца, които живеят в селото.

Ниският социален статус на общността, затрудненията с пътуването и отдалечеността са много силни фактори , които водят до изолация на децата и създават предпоставка те да не могат да се реализират и развият своите способности.

 

Какво Ви мотивира да участвате в Програма „Едно училище за всички“?

Програмата „Едно училище за всички“ е възможност да работиш за кауза, която е дългосрочна, има как да измериш напредъка по нея и създава качества, и професионални умения, които са с висока добавена стойност за участниците.

 

Какво очаквахте от Програмата когато започна нашето партньорство?

Първопричината да се включа в програмата е това, че през изминалата година 2015/2016 станах част от екипа на 202 ОУ, които вече бяха участници в нея.

В програмата придобих по-дълбоко разбиране на работата с децата, нуждата от психологически техники и подходи за мотивацията им. Осъзнах колко неопитни са учителите и неумеещи да работят с деца с обучителни затруднения. Напредъкът в живота на едно подобно дете изключително много зависи от това, колко точно професионално и психологически е подготвен неговият учител.

В допълнение, на ниво управление на училище, мога да кажа, че българските училища не познават процедури за проследяване на развитие на групи от деца, на защитата им и как да се справят с агресията. Там, където екипите имат добри практики, те остават несподелени и ограничени само за едно училище. Липсва гласност и обмяна на опит. Програмата „Едно училище за всички“ осигурява всичко това.

 

Кои са най-сериозните предизвикателства пред изграждането на приобщаваща училищна среда, според Вас?

През призмата на преживяното в работата по проекта, смятам че предизвикателствата се променят, в зависимост от работата.

Миналата година основен акцент в нашето училище беше педагогическите практики и процедурата за превенция от изоставане в учебните постижения на учениците. Същевременно имахме нужда и от развитие на работата с родителите и общността,  от процедура за детска закрила. Работейки в една насока, излизаха нови и нови неща на първо място и това доведе до промени.

Днес мога да кажа, че имаме огромен прогрес в работата с родители, доверието и подкрепата, без съзнателно да сме поставяли това на първо място. То дойде като резултат от видимите усилия да повишим професионалната си подготовка, от системната комуникация с родителите и децата по отношение на това защо и как искаме да променим живота в училище.

Най-голямото ни предизвикателство остава нуждата от по-високи компетенции за работа с деца със СОП, личният пример и устойчивост на постигнатото.

 

Как се промени представата Ви за приобщаващото образование и училище след като започнахте работа с Модела?

Представата за приобщаващо образование не се е променила. Повиши се опитността на екипа, знанието, натрупания опит и уменията да работим заедно. Разбира се, всичко с положителен знак.

 

Коя е най-значимата промяна за Вашето училище от началото на работата Ви по Програма „Едно училище за всички“?

На първо място доверието на родителите в нас, подкрепата им, любовта на децата и желанието им да участват в промените, заедно с нас. Общността прие училището като част от нея и я е грижа как се чувстват учителите и какви усилия полагаме.
За нас – повишаване на полезността на екипа, професионализъм, поемане на повече отговорност не като тежест, а като усилие за постигане на смислена цел.

 

А коя беше най-трудната промяна и как успяхте да я реализирате?

Личната промяна е най-трудна. Как човек се превръща от критичен, но не много деен в проактивен, толерантен и подкрепящ член на един екип, гъвкав към промените.

 

Какво е най-ценното и най-полезното, което научихте в процеса на работата си с Модела и с ЦПО?

Как да  приоритизираме задачите, да се фокусираме върху конкретни цели, да бъдем информирани и потърсим помощ, когато не ни достигат компетенции или ресурси.

Но най-висока добавена стойност имаме в работата с децата. Да промениш рутината и да се развиваш, за да отключиш потенциала на едно дете е велико преживяване. Всяко дете е личност в училището, в което работим и успяваме да достигнем до него и то да се чувства  значимо.

 

Бихте ли препоръчали на други училища от страната да се включат във втора фаза на Програма „Едно училище за всички“ и защо?

Промените в обществото днес са огромни и определено не можем да се справим сами, нито да живеем изолирано, само за себе си.

Центърът за Приобщаващо образование предлага не само професионална помощ, но ни научи как да бъдем  активни, търсещи. Моделите, които изградихме в училище ни помагат да сме по – успешни, а дори да не работим в този екип, можем да пренесем опит и качества, с които да бъдем полезни на всяка класна стая по света.

 

Бихте ли искали да споделите нещо друго?

Има нужда от програми за оказване на психологическа помощ на учителите (и директора), техники за справяне със стреса. Ако не успяваме да преодолеем професионалното изгаряне и стреса, все повече хора ще напускат професията. Чувство за вина, отговорност за цели семейства и бъдещето на децата им, честа критика в обществото, безумният административен контрол (българското училище годишно е проверявано от повече от 30 различни институции) ...

Ако ви е харесала тази статия, запишете се за нашия бюлетин