Среща с желанието на едно дете в училище

Facebook icon
Twitter icon
Google icon
e-mail icon
01/08/2016 - 11:00

От днес, 1 август 2016 г., влиза в сила новият закон за образованието.

"На децата и учениците се предоставя обща и допълнителна подкрепа за личностно развитие, която осигурява подходяща физическа, психологическа и социална среда за развиване на способностите и уменията им. Екипната работа по случай на дете или ученик е нова стъпка в образователната политика, насочена към индивидуализиране на обучението, подкрепата и цялостната грижа за детето или ученика в периода му на обучение толкова дълго, колкото е необходимо."

http://zareformata.mon.bg/new_law.html

 

Повече за закона можете да прочетете на специално създадения сайт от просветното министерство: http://zareformata.mon.bg/index.html

 

 

Среща с желанието на едно дете в училище   

Той се казва Борис[1] и е на 9 години. Обръщаме се към него с Борко, понякога Боби или Боре, (както му казват у дома). Аз предпочитам последното - сякаш, за да задържа по-дълго изненадата си, когато разказва нещо, да отбележа точка на вълнение или да означа оригиналността му като негова запазена марка. Преди две години Борис дойде заедно с майка си, за да бъде записан като ученик от тези, които спадат към групата на "различните". Той имаше опита си от пребиваване в друго училище, за което също може да се каже, че е различно, поради индивидуалните очаквания, изисквания и методи към децата. Решението на родителите да преместят Борис след края на първи клас в обикновено общинско училище може да е имало прагматични съображения, но по-скоро изглежда, че е подтикнато от самото дете, което влиза в  социализацията заедно с детската си стая. Пред уроците стоеше сънен и намусен, отказваше да се мъчи с буквите, мрънкаше. Търсеше играта във всичко, интересуваше се от предметите и нещата наоколо, искаше да ги разглежда и пипне, нищо не можеше да го откъсне от конструктора, с който правеше функционални и смпатични построения, измисляше и пак измисляше. Обичаше боите, пластелина и за нула време ги изтискваше, смесваше, превръщайки всичко наоколо в най-разхвърляната творческа сцена. Нетърпелив влизаше и започваше да измисля истории, които държеше да записвам, а после да му чета.

Като специализиран екип в училище, първоначално това, което узнаваме за всяко дете е от документите, които ни носят родителите, свидетелстващи за трудности, здравни неразположения, ограничения и други описания от страна на неможенето. Рядко разказите на самите родители са оцветени от интересите и увлеченията на детето. Вероятно, защото така или иначе тук ще си останат "извънкласни" (дори и най-класни да са). Обикновеното училище у нас е място за скриване на личността, за добиване на еднаквост в големия клас под погледа на учителя, в прилежността на чистите и подредени тетрадки. Само така всеки един може да се свърже с цялото, с общото. Борис трябва да бъде придружаван в пътя му на догонване на връстниците. За системата той влиза в статистиката за ученици с интрегирано обучение, за учителите скоро ще стане ученикът, който ги кара да заемат място между него и останалите в класа. Различието на Борис е отразено в тревожните очи на възрастните, на които се доверява. Думите им ще бъдат моста за преминаването между децата.

Не знаем и добре е да останем незнаещи за онова, което ще изпълни ситуацията в училище на дете като Борис с перспектива за бъдеще, надежда и вдъхновение, въпреки, че сме намерили опори, които ни помагат да създаваме условия за отваряне на възможности. В историята на Борис те са калейдоскоп от частици човешко присъствие на интерес и внимание към онова, което той настоятелно ни показва когато конструира, рисува, поправя счупени играчки, измисля сюжети, нови правила на познати игри, въвежда персонажи. Пред очите ни Борис създава свой език, с който успява да ни разказва за това, което го притеснява и вълнува, сякаш в противовес на конвенционалния, който е неговата най-голяма бариера в комуникацията и ученето.

Преподаването в училище е базирано на писменото слово, а това затваря вратите към участието за много деца като Борис, чието развитие избира други начини за изразяване на субекта, особено при наличието на будно въображение, любопитство, умелост на ръцете да майсторят, сглобяват, моделират, готвят, рисуват, пориви на тялото да се движи и спортува. Удивително е как желанието на това дете да прави толкова много и рознообразни неща спира пред белия лист на тетрадката и бялата дъска в класната стая. В обучението на Борис се оказва, че жизнерадостта му е възможна само, ако в учебната му програма има място за изследователска работа, която да извършва към буквите, числата, езика, към всичко, което отнема от абсолютното знание на детето и го прави несигурно в света. За Борис напредването спрямо държавните образователни изисквания се оказва трудно и бавно, с необходимост от прекъсвания, смяна на подходи и дейности, загуба на доверие в себе си и в другите, нерядко и разочарование. За екипа на детето е предизвикателство да намира онези начини на обучение, които ще съхранят желанието да изследва и любопитството му живи. Включването на Борис в курса по приложи изкуства за деца към социалния проект "Щъркeлите" допълни и разшири онова спасително местенце, в което се запазва откривателският му интерес, експериментирането с бои, цветове, образи и картини, бърборенето. По този начин творбите на Борис започват да имат друго значение за него - не да получи "браво" или зарадва родителите си, а да преживява себе си; собствената си ниша, в която може да оставя своите следи, да се радва, избира, харесва - гнездо, в което създава бъдещето на своите полети. Оценени от други външни на образователната система хора, показани като изкуство, рисунките му имат добавена стойност за Борис в училище - чрез тях той може да бъде разбран и насърчаван да се включва в заниманията с останалите деца.

През новата учебна година Борис ще бъде в четвърти клас. Неговият разказ ще продължи със сричките, ограмотяването, числата, английския, но очевидно той е спокоен за бъдещето си. Борис приема с усмивка упражненията, бодър е пред разграфената седмична програма, включва се в общата работа на класа, ученето не го изморява, приет и харесван, интересен е сред останалите интересни деца. Социалният проект на Борис е неговото активно участие в училище, което му помага да развива собствен вкус към научаването и желание да продължи. Ние сме там, за да го придружаваме, да чакаме и бъдем свидетели на откритията, които се осмелява да прави.  

.................................................................................................................................

Борис е ученик в 23 Средно училище в София, в класа на учителката Силвия Георгиева. В екипа за подкрепа на детето още участват Радка Христова, Николета-Тереза Аксинте - ресурсни учители и Галя Атанасова, логопед. 23 СУ има дългогодишна практика на обучение при специални образователни потребности на децата, а от 2012г. работи по пилотните проекти на МОН - "Включващо обучение" и "Подкрепа за равен достъп и личностно развитие".

 

[1] Текстът се публикува със съгласието на родителите.

Анет Маринова, психолог, клиничен социален работник

Ако ви е харесала тази статия, запишете се за нашия бюлетин