Представите на възрастните за детството

Няма да е преувеличено да кажем, че нашите представи като родители, учители, специалисти за преживяванията на детето, формират идеите ни за неговата същност и стават причина за изграждането на обясненията, които имаме за различните детски прояви.

Много често в практиката се срещаме с искреното учудване на възрастните, че съвсем малки деца имат своите мисли за онова, което се случва в живота, имат памет и разбиране за света. Животът, със своята сложност, ни се струва неимоверно по-голям от възможностите на малкото дете. Като възрастни сме склонни да мислим, че зрелостта ни потапя в забрава на онова, което е било в началото. Естествения ход на времето допълнително засилва преживяването ни за отдалечеността на детството и то започва да ни изглежда като „през девет планини, в десетата“.

Понякога изненадата на възрастните от сложността на детските преживявания може да придобие гротескни форми и да отрече съществуването на психичния свят на детето изобщо. Почти винаги причините за това са неразрешени въпроси от собственото ни детство, чийто досег предизвиква болезнен отговор при контакт с преживявания от този регистър у самото дете. В такива случаи ние специалистите (психиатри, психолози, психотерапевти) се сблъскваме с тежка семейна патология, която се проявява по различен начин за всеки един от членовете на семейството. У детето, тази патология може да изглежда като социално желателно поведение, угодно на възрастните (напр. високи резултати в училище), или псевдозрялост (напр. използване на сложни думи, несъответни за възрастта), или претъпен афект за събития, които са емоционално натоварени (напр. равнодушие към травматично събитие като загуба на близък човек). Всички тези възможни реакции у детето понякога се объркват от възрастните с високи постижения на развитието му и се мислят като признаци на преждевременно настъпила зрялост, докато те всъщност могат да представляват компенсаторни механизми, които психиката на самото дете използва, за да се предпази от определено психично напрежение, което се преживява като травматично.

Независимо дали отричаме или признаваме сложността на психичния свят на детето, е вярно с абсолютна сигурност, че той съществува и е най-важната причина за формирането на различни реакции и поведения у самото дете. Въпросите и отговорите на детето, езикът, който то използва, игрите му, сънищата му, страховете му, са изявата на този вътрешен свят. В психологията учените говорят за инфантилните сексуални теории, които населяват вътрешния детски свят. Тези теории представляват опита на детето да си представи такива сложни неща като произхода си, отношенията между родителите си, мястото си в семейството, значението на това да делиш грижите и обичта на родителите си с някой друг – братче или сестриче. Тези детски теории също така се опитват да опишат усещанията на детето, които произтичат от собственото му тяло. Те са опитът на детето да запълни със смисъл „некомпетентността си“ за всичко онова, което се случва в него и в отношенията с другите, в които детето е потопено още с раждането си, а и преди това. В последствие, посредством действието на много сложни психични механизми, тези външни отношения с другите ще се интернализират и ще се превърнат и във вътрешни. Благодарение на тази промяна ще са възможни сериозни постижения в развитието за всеки човек, като това да можеш да стоиш сам без да се чувстваш застрашен от липсата на другите (умение, което стои в основата на това да се концентрираш и да можеш да учиш), способността да превръщаш в символи конкретни неща,  да се свързваш емоционално с преживяванията на другите и да ги разпознаваш и мислиш като подобни, но едновременно с това и различни от твоите собствени.

Достигането на тази постижения като част от всяко едно индивидуално развитие е всъщност онова, което в психологията се възприема за зрялост. Всъщност зрялостта и „нормалността“ у децата и възрастните е продукт на непрестанното съотнасяне на вътрешния ни свят с реалността. Този тип зрялост е различна от псевдозрялостта, за която стана дума по-горе. Тя включва и запазването и поддържане на връзката ни с детското у нас и противоречивите преживявания, които носи то. Тази зрялост – за разлика от общоприетото схващане, не ни прави инфантилни, а по-скоро носители на удивлението от това да живеем в един сложен свят със себе си и другите в него. Тя ни прави способни да си представим, че детето има своите мисли, чувства и обяснения за света, чието разбиране бихме могли да подкрепим със зрялостта си на възрастни. 

Снимка: Wallpaperban.com