Методът "Работа по случай"

Работа по случай е част от допълнителната подкрепа за личностно развитие в Закона за предучилищното и училищното образование. Методът е основен в областта на социалната работа и се прилага у нас в социалните услуги за деца и семейства. Той може да бъде използван в помагащата практика в училище за целите на следване най-добрия интерес на детето и координиране на участниците в екипната работа за осигуряване на равен достъп до образование, и постигане на личностна промяна.

Методът "Работа по случай"[1]

Работа по случай е основна технология, използвана в полето на социалната работа. Чрез закрепване на отношения основани на доверие между помагащия професионалист и неговия клиент в криза, последният остава включен и с лице към общността и ресурсите й за подкрепа.

В ранната практика от историята на социалната работа, основно понятие за работа по случай е "човек в ситуация" (Holis,1964). То съдържа тройна конфигурация, образувана от индивида, ситуацията и връзката между тях. Терминът "ситуация" предпоставя взаимовръзки между хората - в семейството, с приятелите, с работодателя, с учителя и други. Ситуацията никога не се отнася само до един човек, а означава множество от хора, които имат различна роля в живота на индивида. На този етап ролята на социалния работник е фокусирана върху поведението на човека в криза или върху средата, а не толкова върху комплексното взаимодействие между двете. По-късно многопластовият характер на третия компонент - взаимовръзките и тяхната значимост е разпознат от Юри Бронфенбренер (Bronfenbrenner,1979), който създава теорията за екологичното обкръжение. Той разглежда природата на отношения между индивида (групата, семейството, общността) и широкия кръг на неговото обкръжение. Карел Жерман (Germain,1991) адаптира този теоретичен модел заедно с теорията на системите (на Bertalanffy) в практиката на социалната работа. Жерман представя гледната точка за биопсихосоциалното развите на индивидите в техните исторически, социален и културален контексти като дава възможност да се обхванат всички нива на личния живот. Отношенията между индивида и неговата социална среда се разглеждат не като вид действие и съответна реакция на единия към другия, а имащи транзакционна природа т.е. всички елементи, които участват в дадено отношение си влияят взаимно. Така се ражда разбирането за "човек в обкръжение"; човек се намира в една динамична ситуация и всяка промяна в поведението му е причина за промяната в по-голямото социално обкръжение. Работа по случай означава ангажиране със ситуацията на клиента такова, че води до формиране на емоционална връзка с него, която следва процеса на преодоляване на затрудненията му. Социалният работник има уменията да инвестира себе си по дисциплиниран начин, за да помага на своя клиент да разбира потребностите и желанията си, да прави осъзнат и информиран избор за решенията си. Методът се изучава в обучителни програми по социална работа като професионален стандарт, който структурира практиката на помагащия професионалист с ясни роли и задачи в различните нива на намесата му.

Работа по случай в практиката на социалната работа с деца и семейства

Биопсихосоциалната оценка на детето се основава на потребностите на развитието на детето, които се определят в контекста на неговото обкръжение и са продукт на продължителните взаимодействия между детето и опита, който има със своето семейство, (Davies, 2004). Качеството на родителстването, възможностите и пречките в живота на детето и семейството, социалните условия, културата и историческите събития представляват частите от широките кръгове на влияния, в които то расте. Колкото по-малко е детето, толкова повече неговите взаимодействия с обкръжението са опосредствани от отношенията с родителите и грижите им, което определя формирането на привързаността (attachmеnt) на детето към родителите. От своя страна те са повлияни от отношенията между двамата партньори, техните индивидуални характеристики и от условията на средата. Оценката предложена от Дейвис (пак там) съдържа влиянието на рисковите и защитните фактори, които регулират природата на привързаността  на детето с неговите основни грижещи се и допринасят за различните пътища на разитието на детето такива, че условията на средата могат да подкрепят процеса или да увеличат риска за него. За да се разбере развитието на едно конкретно дете, освен организацията на привързаността е необходимо да се вземат под внимание и взаимодействията между него и отделните слоеве от заобикалящите го контексти на семейството и по-широката общност.

Биопсихосоциалната оценка включва разбирането, че от самото начало на своя живот детето извършва работа по организиране на своя опит - то не е пасивен контейнер, в който се излива опита, а активно участва в развитието си, като създава своето обкръжение. Нивата на оценката включват: био – физическо развитие, темперамент и когнитивно развитие; психо – привързаност, регулация на афекта, поведение и социално – комуникация, отношения с връстници, морално развитие. В оценяването на нуждите важно място заема резилианса на детето или способността му да функционира компетентно в условия на заплаха и бързо да се въстановява от травматични и неблагоприятни събития. Този вътрешен защитен фактор са силните страни на детето, защото съдържа капацитета му да посреща предизвикателства и да ги използва за психологически растеж.

В работата по случай в практиката на социалната работа у нас не е залегнала оценка на потребностите на детето, базирана на модела за разбиране на двупосочните отношения между него и грижещите се, при които детето се формира чрез поведението на възрастните и чрез действията си оказва влияние върху техните отговори към него. Такава гледна точка означава да се оцени способността на родителите да се адаптират към развиващия се потенциал на детето и дали тяхната способност е подкрепена от благоприятни фактори или е ограничена от рискове,  обусловени от обстоятелства в живота на семейството. Планът за подкрепа следва да се основе на организирането на информацията и канализирането й по описания начин, като се използват наблюдения, интервюта, факти от историята на детето и семейството, информация от други участващи професионалисти и други служби, ангажирани със случая на детето.

Работа по случа при дете в риск

Обществената практика в полза на благополучието на детето се определя от културалния и историческия контекст на ценности свързани с грижата за болните и уязвими индивиди в обществото. В сегашния исторически момент в културата ни се извършва същностна промяна в гледната точка за детето като самостоятелно същество и субект с права. Споровете в областта на най-новите политики за децата у нас - спреният Закон за детето, Законът за предучилищното и училищното образование, все още неприетият Закон за деца в конфликт със закона, който се предщества от Концепцията за реформа в детското и младежко правосъдие отвориха място за адресиране на въпроси за щастието на индивида, отношенията между децата и родителите, и ролята на държавата при намесата й в тях. Системата за закрила на детето отчита значението на сигурната среда и грижите за физическото оцеляване и функциониране на детето, но относно психичното и психологичното му здраве все още няма разбиране, нито маркери за оценка; тя дори  не  разглежда двата аспекта и тяхната взаимовръзка при отчитането на ролята на средата. Смисълът на доктрината "най-добрия интерес на детето", въпреки широкото й използване, не се разбира през призмата на потребностите на детето в процеса на неговото развитие.

Социалната работа има мисията да бъде в услуга на индивидуалния просперитет, който съставлява тъканта на здравото общество. Уменията на социалните работници в определяне на факторите в живота и ситуацията на детето спрямо неговия най-добър интерес са в основата на вземането на решения за намеса в семейството. Кришна Самантрай (Smantrai, 2004) представя модел на оценяване на потребностите на детето и отговорите на родителите към тях по отношение на неговите биологични потребности, потребностите на развитието му и тези, които възникват при кризи и създават риск за детето. Социалните работници в полето на обществената грижа за децата трябва в работата по случай да оценят степента на съответственост на отговорите на родителите спрямо потребностите на детето. На тази основа не е важно да се фиксират конкретни ситуации или оценката да се движи на нивото на фактите, а да се разпознае "диагнозата", която показва податливостта към проблемите. Интервенциите, основани на метода "работа по случай" трябва да вземат под внимание постиженията на развитието на детето като същевременно, транзакционният подход към оценката трябва да насочи помагащите професионалисти към подкрепа за родителите в техните отговори, да намали рисковете от страна на средата и да увеличи възможноситте за адаптивно развитие в най-добър интерес на детето.

Случаите на житейските драми на деца у нас, които добиха известност показват провал на системата за закрила на детето, която не подкрепя, а заклеймява родителите. Засилването на контрола върху родителите се придружава със същото спрямо социалните работници, което представлява тревожен факт, защото подменя помагащия характер на закрилата с наказания. Ето защо сега е важен момент да се обърне внимание върху ценностите, стандартите и кода на социалната работа като професия, която трябва да се основе на научния подход в помагащите професии. Развитието в тази посока ще допринесе до адекватни отговори в общественото пространство за подкрепа и помощ на деца в риск.

Работа по случай в полето на образованието          

Работа по случай у нас се прилага в помагащата практика при интеграцията на деца със специфични нужди. За първи път този метод се използва в проект за интегрирано обучение на деца с епилепсия в общообразователното училище (реализиран от Асоциация на родителите на деца с епилепсия и НБУ) през 1998г. и развиван от организацията в партньорство с помагащи професионалисти (Маркова&Маринова, 2014). Тогава седем деца с епилепсия получават подкрепа от помагащите професионалисти на място в училището, където децата учат. За всяко дете се сформира екип, в който учителите и родителите могат да се срещат и споделят трудносите и успехите си с детето. Социалните работници, които водят случаите на децата имат ключова роля за организиране на средата и изграждане на сътрудничество през отношения на доверие с детето, неговите родители и учителите. По-късно моделът се пренася в практиката на обучение на деца със специални образователни потребности и на деца в риск, (Маринова, 2006).

Следва втора част на публикацията, в която ще се представи работа по случай с деца в риск в училище.

Литература

Маркова, Г. & Маринова, А. (2014). Наръчник "Обща методика за Работа по случай за изграждане на система за Управление на случай на АРДЕ", проект „MotivAction, Фонд за реформи свързани с участието на гражданското общество.

Маринова, А. (2006). Обучение на деца със специални образователни потребности в училище: Сътрудничеството между различните участници. Университетско образование: предизвикателства и перспективи през ХХI век, Университетско изд.

Маринова, А. (2013). публикация в Бюлетин 9, Ноу-Хау Център за алтернативни грижи за деца - НБУ

http://knowhowcentre.nbu.bg/language/bg/ftp/clients/09-2013/

Bronfenbrenner, U. (1979). The Ecology of Human Development: Experiments by nature and design, Cambridge, MA: Harvard University Press

Davies, D. (2004). Child Development: A Practitioner's Guide,The Guilford Press

Germain, C.B. (1991). Human Behavior in the Social Environment: An Ecology View, New York: Columbia University Press

Hollis, F. (1964). Casework: A Psychosocial Therapy, New York: Random House

Samanrtai, K. (2004). Public Child Welfare Practice, Pacific Grove, CA: Thomson Brooks Cole